Сандра Браун - Алибито

— Съгласен съм, че изненадата на доктор Лад беше искрена.

— Споделяш мнението на Хамънд? Това е почти толкова удивително, колкото че седите на една маса — каза тя.

Барът във фоайето на „Чарлз Таун Плаца“ бе препълнен със следобедни посетители. Въпреки че се намираше на другия край на града, бяха решили, че е подходящо място да обсъдят разпита на Алекс.

В бутиците покрай фоайето пазаруваха множество туристи, не само регистрирани гости на хотела. Правеха снимки на внушителното стълбище и полилея над него, както и един на друг.

Две боси жени, загърнати с халати от хотела, с кърпи на главите, се захилиха, докато внимаваха да не влязат в кадър. Стефи проследи замисления поглед на Хамънд и каза:

— Глупаво е да се разхождаш в такъв вид само заради някаква козметична процедура. Представяш ли си как е изглеждал Петиджон, когато е обикалял из хотела в подобно облекло?

— А?

— Къде си, Хамънд, като че ли витаеш в облаците? — гневно попита тя.

— Съжалявам, бях се разсеял.

Той не бе забелязал жените по халати. Откакто бяха излезли от офиса на Смайлоу, не обръщаше внимание на нищо около себе си. Непрекъснато мислеше за нея. За Алекс Лад и реакцията й, когато бе разбрала как е умрял Петиджон.

Изглеждаше истински изненадана и това му даде известна надежда предположението й, че мистър Даниелс я е видял в хотела, но не си спомня правилно кога и къде, да се окаже вярно.

Доволен, че Смайлоу е на същото мнение, той се наведе и се подпря с лакти на масата.

— Каза, че си съгласен с мен. Кое те кара да смяташ, че съм прав?

— Мисля, че е достатъчно хитра, за да се престори на изненадана, така че да й повярваме. Все още не знам. Но не учудената й реакция ме кара да се замисля, а по-скоро разказът й.

— Слушаме — насърчи го Стефи.

— Ако тя е убила Петиджон, тогава нима веднага не би напуснала хотела, за да си осигури алиби?

С престорена небрежност Хамънд вдигна чашата си с разреден бърбън.

— Интересно хрумване. Искаш ли да го обсъдим?

— Определили са момента на смъртта с удивителна точност. До минути.

— Между седемнадесет и четиридесет и пет и осемнадесет часа — каза Хамънд. Когато бе прочел доклада от аутопсията, бе изпитал неописуемо облекчение. Невъзможно бе Алекс да е убиецът, защото не би могла да бъде едновременно на две места. — Доктор Лад каза, че си е тръгнала не по-късно от пет и тридесет.

— Часът е твърде близък — каза Смайлоу. — Добър прокурор като теб не би се ограничил с този времеви отрязък. Но ако се има предвид, че не знаем точно кога е потеглила от паркинга, Франк Пъркинс би се възползвал, за да събуди значително съмнение. Това би му помогнало само ако…

— Разбирам накъде биеш — намеси се Стефи.

— Ако доктор Лад има неоспоримо…

— Алиби.

Докато Стефи и Смайлоу говореха почти в един глас, Хамънд отпи глътка бърбън. Почувства парене в гърлото.

— Има смисъл — дрезгаво промълви той.

Смайлоу се намръщи.

— Проблемът е, че нейната история не й осигурява алиби. Казва, че е била на Хилтън Хед, но никой не може да го потвърди.

— Озадачена съм — каза Стефи. — Мислиш ли, че като не се е постарала да си създаде алиби, има по-голяма вероятност да е невинна?

Детективът срещна погледа й.

— Не точно. Но ми се струва, че иска да провери докъде ще стигнем, преди да ни предостави сериозно алиби.

— Като че ли го пази в резерв за всеки случай.

— Нещо подобно.

Хамънд, който безмълвно слушаше как несъзнателно си играят с най-дълбокия му страх, най-сетне се включи в обсъждането:

— Какво те кара да мислиш, че има такова алиби?

— Ще спориш ли? — попита Стефи.

— Не — ядно отвърна той, нетърпелив да чуе разсъжденията на Смайлоу. — Какво искаше да кажеш?

— Това, което повтарям от самото начало — обясни Смайлоу. — Не изглеждаше напрегната. От мига, в който отвори вратата и видя мен с двамата полицаи на прага, допреди половин час, когато тръгна с Франк, се държа твърде хладнокръвно за напълно невинен човек. Невинните бързат да те убедят, че няма какво да крият — продължи той. — Говорят развълнувано и всеки път, когато разказват историята си, добавят нови подробности. Без да си ги питал. Умелите лъжци се придържат към една версия и обикновено са най-спокойни. — Добра хипотеза — каза Хамънд. — Но не и неоспорима. Щом доктор Лад е психолог, нима не е естествено да владее емоциите си по-добре от повечето хора? Навярно е чувала ужасяващи неща по време на сеансите си с пациенти. Нима умението да реагира сдържано не е част от професията й?