Сандра Браун - Алибито

— Върнах се на паркинга, където бях оставила колата си.

— В колко часа?

— Пет и петнадесет. Не по-късно от пет и половина.

Хамънд почувства слабост в коленете от облекчение. Според първоначалното предположение на Джон Медисън, смъртта бе настъпила по-късно. Затова мълчанието му бе обяснимо. Почти. Но ако бе напълно невинна, пострадала заради грешката на един човек, страдащ от хранително натравяне, защо не бе реагирала при влизането му? Защо бе предпочела да си даде вид, че никога не го е виждала? Хамънд имаше причини да пази срещата им в тайна. Очевидно и тя имаше свои.

— Дадох на пазача от паркинга десет долара, защото нямах по-дребни — каза Алекс.

— Много щедър бакшиш.

— Помислих, че би било неприлично да искам ресто. Паркингът беше препълнен и той имаше много работа, но въпреки това бе любезен.

— Какво сторихте, след като напуснахте паркинга?

— Заминах извън Чарлстън.

— И къде отидохте?

— На острова Хилтън Хед.

Хамънд шумно преглътна. „Истината и само истината.“ Защо лъжеше? За да защити него? Или себе си?

— Хилтън Хед.

— Да.

— Спряхте ли някъде по пътя?

— На една бензиностанция.

Тя сведе поглед, но само за миг и навярно никой освен Хамънд не го забеляза.

Сърцето му едва не изскочи. Целувката. Онази целувка, която щеше да помни цял живот. Никоя друга не бе така вълнуваща, толкова свята и толкова грешна. Една целувка, която можеше да промени целия му живот, да съсипе кариерата му, да опетни името му.

— Помните ли на коя петролна компания беше?

— Не.

— „Тексако“, „Ексън“?

Алекс сви рамене и поклати глава.

— Къде се намираше?

— Някъде край магистралата — троснато отвърна тя. — Не беше в град. На самообслужване. Със заплащане на гишето. Има десетки такива. Касиерът гледаше боксов мач по телевизията. Само това си спомням.

— С кредитна карта ли платихте?

— В брой.

— Разбирам. С някоя голяма банкнота.

Хамънд усети уловката и се надяваше и тя да не се подведе. Повечето бензиностанции на самообслужване не приемаха банкноти от над двадесет долара. Особено след като се стъмнеше.

— Двадесетачка, мистър Смайлоу — спокойно отвърна Алекс и му се усмихна. — Заредих за двадесет долара. Не получих ресто.

— Забележително хладнокръвие.

Стефи мърмореше под носа си, но Алекс я чу. Извърна глава към тях и погледна първо нея, а после Хамънд, и той ясно си спомни как бе обхванал с длани лицето й и го бе приближил към своето.

Не казвай „не“. Не казвай „не“.

Смайлоу отново привлече вниманието й със следващия си въпрос. Хамънд въздъхна, полагайки усилия да скрие, че преди няколко мига бе затаил дъх.

— В колко часа пристигнахте на Хилтън Хед?

— Беше прекрасен ден. Нямах планове. Не се движех по график. Не гледах часовника и не следвах предварително начертан маршрут, така че не си спомням кога пристигнах.

— Приблизително.

— Около… девет.

В девет вечерта хапваха заедно варена царевица и устните им блестяха от разтопеното масло. Смееха се колко цапа и забравили за добрите маниери, нахакано облизваха пръсти.

— Какво правихте на Хилтън Хед?

— Пресякох целия остров — чак до Харбър Таун. Обикалях и слушах музиката от откритите кафенета. Гледах представление за деца под един голям дъб. Разходих се край залива и слязох на кея.

— Разговаряхте ли с някого?

— Не.

— Не вечеряхте ли в ресторант?

— Не.

— Нима не бяхте гладна?

— Явно не.

— Това е нелепо! — възпротиви се Франк Пъркинс. — Доктор Лад признава, че е била в хотела в събота, но там е имало стотици други хора. Тя е привлекателна дама. Всеки мъж… и онзи Даниелс не прави изключение… би я забелязал дори сред тълпа.

Хамънд все още не сваляше очи от нея и щом срещна погледа й, се почувства както в мига, когато бе усетил, че го гледа от другия край на шатрата. Неволно направи връзката и усети остра болка в стомаха.

Пъркинс продължи да спори:

— Алекс твърди, че не е била близо до стаята на Петиджон. Не разполагате с никакво сериозно доказателство. Действате напосоки, защото нямате улики. Разбирам стремежа ви по-скоро да посочите на обществото предполагаемия извършител, но няма да допусна моята клиентка да понесе последствията.

— Само още няколко въпроса, Франк — каза Смайлоу. — Дай ми възможност.

— Давай накратко — рязко отвърна адвокатът.

Смайлоу прониза с поглед психоложката.

— Бих искал да зная къде доктор Лад е прекарала нощта.

— У дома.

Изглежда, бе изненадан от отговора й.