Сандра Браун - Алибито

— Знаеш ли, Мейсън, в момента съм по средата на работата си по делото за Петиджон.

— Тъкмо най-подходящият момент. Вече си известен. Това е чудесна възможност целият град да заговори за теб.

Последните думи му напомниха за един скорошен разговор. Хамънд затвори очи за миг и поклати глава.

— Идеята е на татко, нали?

Мейсън се засмя:

— Снощи ме почерпи няколко питиета в клуба. Нали знаеш колко е убедителен?

— Прав си — гневно промърмори Хамънд.

Престън не можеше да бъде безучастен наблюдател. Умереше да извлича полза от всяка ситуация. Благотворителната му проява на остров Спекъл бе обезоръжила Хамънд и бе направила подвеждането му под отговорност за случилото се там практически невъзможно. Все пак, в случай че синът му не се е отказал от намеренията си, Престън бе решил да вдигне залога и да увеличи натиска.

— Виж, Мейсън, бързам. Предстои ми напрегнат ден.

— Добре. Само не забравяй за пет часа.

— Обещавам.

Лорета размърда крака в студената вана, където ги бе потопила преди почти половин час. Бев пристъпи по коридора, прозина се и се протегна.

— Мамо? Вече си станала? Не спа дълго.

— Имам твърде много грижи — вяло каза тя. След това вдигна поглед към дъщеря си и попита: — Сигурна ли си, че тази сутрин нямаше съобщения на телефонния секретар? Дано не е повреден.

— Работи, мамо. — Бев се обърна към нея е виновно изражение: — Имаше съобщение за теб от мистър Крос. Не исках да го чуеш.

— Как така? Какво казва?

— Да не безпокоиш човека от панаира.

Лорета я изгледа е искрено недоверие.

— Сигурна ли си?

— Мисля, че каза „от панаира“.

— Не, сигурна ли си, че е казал да не го безпокоя?

— Да. Ядосах се. След като положи толкова усилия… Внимавай, мамо, намокри пода.

Лорета изскочи от ваната и гневно сложи ръце на кръста си.

„Полудял ли е?“

Боби Тримбъл не понасяше затвора. Беше отвратително място. Място за неудачници. Може би за някогашния Боби, но не и за човека, който бе сега.

Прекара нощта в килия с пияница, който непрестанно хъркаше и шумно изпускаше газове. Бяха му обещали да го освободят рано сутринта, при първа възможност да бъда изведен. Такава бе сделката, която бе сключил с детектив Смайлоу и онази кучка от прокуратурата — само една нощ в ареста.

Но утрото бе настъпило, а те явно не бързаха. Донесоха закуската. Щом долови мириса на храна, съкилийникът му скочи от леглото и едва успя да стигне навреме до отворената тоалетна, където повръща цели пет минути. Когато най-сетне свърши, отново се качи на втория етаж, но преди това се препъна и се подпря на Боби, при което и неговите дрехи добиха неприятна миризма.

Естествено Боби не понасяше мълчаливо униженията. Оплакваше се често и на висок глас. Крещеше и блъскаше, но напразно. Крачеше нервно из килията. Колкото повече часове минаваха, в толкова по-голяма паника изпадаше. Обзе го песимизъм и желание за отмъщение.

Изглежда, отново го бяха изиграли.

Откакто Петиджон бе убит, нещата все повече се объркваха. Това не влизаше в плановете на Боби. Не се смяташе за светец, но не бе участвал в заговор за убийство. Ако като натопеше Алекс, която може би наистина бе виновна щеше да спаси себе си, би сторил именно това. Но междувременно щеше да бъде държан изкъсо. До края на процеса съдбата му бе в ръцете на местните власти. Никакви развлечения. Никакви жени. Никакви наркотици.

Не бе успял да забогатее със сто хиляди долара, както бе очаквал. Парите, за които бе изнудвал Петиджон, не бяха достигнали до него. Все още не знаеше дали Алекс ги е взела, но това бе подробност. Важното бе, че той не получи сумата.

Бъдещето му изглеждаше мрачно и несигурно. Единственият неоспорим факт бе, че не можеше да стори нищо, докато стоеше затворен тук.

Стана от леглото и се притисна към решетката.

— Защо се бавите толкова?

Никой не обърна внимание на въпроса му. Надзирателите нямаха представа какво иска.

— Не разбирате. Аз не съм обикновен затворник — каза Боби на един от тях, който мина покрай килията му. — Не трябва да бъда тук.

— Жалко, че не ми плащат по цент за всеки път, когато чувам това, Боби.

Той рязко извърна глава. Друг надзирател въведе при него някакъв непознат с тънък летен костюм и вратовръзка. Бе гладко обръснат, но изглеждаше малко невзрачно, може би заради превръзката на ръката си. Представи се е името Хамънд Крос.

— Чувал съм за вас. От Областната прокуратура, нали?