Сандра Браун - Алибито

На лицето на Алекс се изписа изненада.

— Разговаряли сте с Хамънд?

— Не съм…

Едно внезапно прозрение накара Дейви да замълчи по средата на изречението.

— Хамънд? Нима сте на „ти“ с прокурора, който ще води делото срещу вас?

Явно смутена, Алекс остави чашата и чинийката си на масата.

— Надявам се, че посещението ми не ви е обезпокоило твърде много, мисис Петиджон. Дори не бях сигурна, че ще ме приемете. Благодаря за…

Дейви я прекъсна, като сложи ръката си върху нейната. След миг Алекс вдигна глава и я погледна право в очите с мълчаливо достойнство. Изведнъж преградата помежду им рухна. Двете жени прозряха, осъзнаха и приеха истината.

Дейви втренчи поглед в събеседничката си и тихо попита:

— Вие ли сте онази, за която положението е „не просто сложно, а невъзможно“?

Алекс понечи да отговори, но тя я изпревари:

— Не, не ми казвайте. Би било като да прочета последната страница на сълзлив роман. Нямам търпение да узная как двамата сте се озовали в тази бъркотия. Надявам се обстоятелствата да са били невероятно изкушаващи. Хамънд го заслужава. — Дейви се усмихна печално. — Горкият Хамънд! Навярно е изправен пред адска дилема.

— Така е.

— Има ли нещо, което бих могла да сторя?

— Може би скоро ще се нуждае от приятелска подкрепа. Бъдете негова приятелка.

— Винаги съм била.

— Както сам казва. — Алекс преметна дръжката на чантата си през рамо. — Трябва да тръгвам.

Дейви не повика прислужницата си, а сама придружи Алекс до входната врата.

— Не сте споделили мнението си за къщата ми — отбеляза тя, докато минаваха през фоайето. — Повечето хора, които идват тук за първи път, казват какво мислят. А вие?

Алекс бързо се огледа.

— Честно ли?

— Попитах ви.

— Имате някои чудесни неща, но за моя вкус интериорът е малко претрупан.

— Шегувате ли се? — закачливо попита Дейви. — Всъщност е пълна безвкусица. Сега, когато Лут е мъртъв, възнамерявам да променя всичко.

Усмихнаха се една на друга. Подобно нещо рядко се случваше на Дейви — да срещне разбиране у друга жена. С характерната си прямота каза:

— Не ме интересува дали си спала с Лут или не. Харесваш ми, Алекс.

— И ти на мен.

Алекс бе стигнала до средата на алеята, когато Дейви извика след нея:

— Била си при Лут малко преди да го убият?

— Да.

— Хм. Може би убиецът мисли, че криеш нещо, което си видяла или чула. Така ли е?

— Защо не оставим въпросите на полицията?

Тя продължи към портала. Дейви затвори вратата и се обърна. Сара Бърч се бе приближила зад нея.

— Какво има, скъпа?

Икономката протегна ръка и погали челото й, по което се бяха появили бръчки на тревога.

— Нищо, Сара — вяло промърмори тя. — Нищо.

Много рано сутринта, преди да тръгне към кантората, за да разговаря със Стефи, Хамънд бе прослушал телефонния си секретар. Бе отговорил само на едно от обажданията.

— Лорета, Хамънд е. Чух съобщението ти едва тази сутрин. Съжалявам, че снощи съм ти причинил неудобство. Пейджърът ми позвъни, но помислих, че някой е набрал грешен номер. Слушай, благодаря ти за това, което си сторила. Но истината е, че не искам да водиш онзи свидетел от панаира. Поне не сега. Имам си причини. Повярвай ми, ще ти обясня всичко. Засега го остави на мира. Ако се окаже, че имам нужда от него, ще ти се обадя. Иначе, мисля… че можеш… свободна си да приемаш други предложения за работа. Ако изникне нещо ново, ще те потърся. Още веднъж благодаря. Страхотна си. Довиждане. А, ще ти изпратя чек, за да покриеш снощните си разходи. Престарала си се. До скоро.

Бев Буут изслуша съобщението два пъти. След това остана загледана в телефона и забарабани с пръсти по цифрите, докато размишляваше какво да направи с него. Дали да го запише, или да го изтрие.

Това, което искаше да каже на мистър Крос да стори с посланието си, бе анатомически невъзможно.

Чувстваше се изтощена и ядосана. През нощта някой бе блъснал колата й на паркинга за персонала на болницата. Както всяка сутрин след дванадесетчасовата си смяна, усещаше тъпа болка в кръста.

Беше силно разтревожена за майка си, чиято спалня бе празна и непокътната. Къде бе ходила цяла нощ и къде ли бе сега? Бев си спомни, че когато тръгваше за болницата предната вечер, Лорета й се бе сторила напрегната и потисната.

Това съобщение означаваше, че е излязла да върши черната работа на заместник областния прокурор, поне през част от нощта. А явно негодникът не оценяваше усилията й.