Сандра Браун - Алибито

— С незаконно придобити улики.

— Подробност — каза тя и сви рамене. — Засега нека обсъдим общата картина. Хамънд дълбоко е загазил. Помниш ли онази опашата лъжа кой е разбил вратата й? Предполагам, че е бил Хамънд. Той е влязъл с взлом в къщата й…

— С каква цел? Обир?

Стефи се намръщи на опита му да се пошегува.

— Познавали са се от по-рано. Преди да бъде заподозряна. Но и двамата се преструват на напълно чужди. Трябвало е заедно да измислят правдоподобна версия и Хамънд е отишъл при нея… Да видим, трябва да е било във вторник вечерта, след като я хванахме в няколко лъжи. Не е могъл да позвъни на входната й врата, затова се е промъкнал вътре. Порязал е палеца си, докато е разбивал ключалката. Помня, че на другия ден носеше лепенка. Мисля, че е бил с нея и в нощта на нападението. Когато го попитах за лекаря, който се е погрижил за него, и защо не е отишъл в болницата, увърташе. Измисли някакво глуповато обяснение.

Детективът все още я гледаше с недоверие.

— Познавам го, Смайлоу — настойчиво каза тя. — Живяла съм с него. Познавам навиците му. Обича в дома му да има ред, но все пак е мъж. Оставя нещата на автопилот, докато не бъде принуден да разтреби, или разчита на чистачката, която идва веднъж седмично. Сутринта, след като беше ранен, едва стоеше на краката си, а знаеш ли за какво се беше загрижил? Започна да оправя леглото си. Сега разбирам защо. Не е искал да разбера, че някой е спал до него.

— Не знам, Стефи — каза Смайлоу и смръщи вежди. — Въпреки че ми се иска да натрия носа на този бойскаут, не мога да повярвам, че Хамънд Крос би проявил подобна слабост. Показа ли му това?

— Не, но заложих примамка. Внимателно. Без да рискувам. До тази сутрин, когато получих резултата от лабораторията, не бях напълно сигурна.

— Кръвната група не е убедително доказателство.

— Ако е необходимо, ще поискам ДНК тест.

— Ако си права, а допускам, че е доста вероятно, реакцията му, когато чу показанията на Боби Тримбъл, е обяснима.

— Хамънд не искаше да чува, че Алекс Лад е проститутка.

— Била е.

— Все още не сме сигурни за миналото време. Във всеки случай, затова отказва да използва записа на Тримбъл. — Смайлоу отново се намръщи и Стефи извика: — Какво?

— Склонен съм да се съглася с него по този въпрос. Аргументите на Хамънд са основателни. Тримбъл е толкова арогантен, че ще събуди симпатия към доктор Лад. От една страна е тя — уважавана психоложка, а от другата — той, един дрогиран жиголо, който се смята за дар божи за жените. По-вероятно е да ни навреди, отколкото да се окаже от полза, особено ако мнозинството от съдебните заседатели са жени. По-добре е изобщо да не се появява на сцената.

— Ако Хамънд действа така, както си е наумил, няма да има дело срещу Алекс Лад. Или поне няма да се стигне до процес.

— Това решение не е само негово. Възнамерява ли…

— Това, което възнамерява да стори, е да стовари вината за убийството на Петиджон върху другиго.

— Какво?

— Не слушаш ли, Смайлоу? Опитвам се да ти кажа, че е готов на всичко, за да защити тази жена. В един миг отказва да сподели по каква следа е поел, а в следващия ме моли за сътрудничество и помощ да събере доказателства срещу друго лице. Срещу някого, който е имал и мотив, и възможност, и когото той с радост би натопил. — Стефи се наслади на мига, преди да добави: — Познай кого е набелязал.

— Хамънд, цяла сутрин се опитвам да те открия.

— Здравей, Мейсън. — Бе получил съобщението, че Мейсън го търси, но се бе надявал да избегне срещата е него. Нямаше време за разговори, дори кратки. — Днес съм ужасно зает. Всъщност тъкмо излизам.

— Тогава няма да те задържам.

— Благодаря — каза Хамънд и продължи към изхода. Аз ще ти се обадя по-късно.

— На всяка цена трябва да се освободиш до пет следобед.

Хамънд спря и се обърна.

— Защо?

— Ще има пресконференция. Всички местни телевизии ще предават на живо.

— Днес? В пет часа?

— В общината. Реших официално да обявя, че излизам в пенсия и да те посоча за свой наследник. Не виждам причина да го отлагам. Вече всички знаят. След ноемврийските избори ти ще поемеш поста.

Усмихна се със задоволство на своето протеже и гордо се залюля на пети.

Хамънд се почувства така, сякаш току-що бе получил плесница.

— Не… не знам какво да кажа — заекна той.

— Излишно е да казваш каквото и да било на мен — гръмогласно заяви Мейсън. — Запази репликите си за следобед.

— Но…

— Вече уведомих баща ти. И двамата с Амелия ще присъстват. „Господи!“