Сандра Браун - Алибито

— Защо мислиш така?

— Няма да има щастлив край. Невъзможно е.

— Защо?

— Не бъди наивен.

— Брътвежите на Тримбъл. Това е стара история. Снощи, когато ти казах, че те обичам, вече знаех всичко. — Хамънд се усмихна. — Не съм променил мнението си.

— Нашата връзка започна с един подъл номер, който ти скроих.

— Подъл номер? Не с това запомних нощта след събота.

— В самото начало те излъгах. Този факт ще остане в съзнанието ти завинаги, Хамънд. Никога няма да ми имаш пълно доверие. Не искам да живея с някого, който търси скрити помисли зад всяка моя постъпка и се съмнява в думите ми.

— Мога да ти вярвам.

Тя се усмихна, но с тъга.

— Това не е в човешката природа. Аз съм специалистка по емоциите и поведението на хората. Знам каква следа оставят у нас събитията и раните, които са ни нанесли другите съзнателно или неволно. Виждам резултата от тези рани всеки ден при сеансите си с пациенти. Самата аз съм го изпитала. Бяха ми нужни години, за да възстановя емоционалното си здраве, Хамънд. Положих неимоверни усилия, за да се освободя от влиянието на Боби. И успях. С Божията помощ. Затова съм способна да те обичам така, както…

— Истина ли е това? Ти ме обичаш?

Алекс несъзнателно повдигна ръка към сърцето си.

— Толкова силно, че изпитвам болка.

Отново прозвуча сигналът на пейджъра му. Хамънд тихо изруга и го изключи. Пропастта помежду им бе огромна и той разбра, че тази нощ не биха могли да я преодолеят.

— Искам да те целуна.

Тя кимна.

— Но ако те целуна, ще разпалиш страстта ми.

Алекс отново кимна и двамата размениха многозначителни погледи.

— Обичам да се любя с теб — каза той.

Алекс бавно въздъхна:

— Трябва да вървиш.

— Да — прошепна Хамънд. — Както знаеш, утре трябва да стана много рано. — Смръщи вежди. — Не знам как ще се развият нещата, Алекс. Ще ти се обадя. Ще издържиш ли?

— Да — увери го Алекс с усмивка.

Той тръгна заднишком към вратата.

— Приятни сънища.

— Лека нощ, Хамънд.

— По дяволите!

Лорета Буут прикова поглед в телефонния автомат, молейки се да позвъни. Два пъти се бе опитала да се свърже с Хамънд на пейджъра му, след като и домашният, и клетъчният му телефон не отговаряха. Апаратът упорито продължаваше да мълчи. Погледна часовника си. Наближаваше два. Къде, за бога, можеше да бъде?

Изчака още минута, сложи нова монета и позвъни в дома му.

— Слушай, идиот такъв, не знам защо си губя времето посреднощ, за да спася кожата ти, но за сетен път ти казвам, че ти водя пряк свидетел от скапания панаир. Моля те, обади се незабавно. Нервен е и едва успявам да го задържа.

— Мисис Буут?

Тя затвори и извика на ядосания мъж в колата си:

— Идвам!

Отначало с удоволствие бе заговорил за случая и новината за арестуването на Алекс Лад. Но когато му бе казала, че може да се окаже пряк свидетел, бе започнал да увърта. Бе казал, че не желае да се забърква. Искал да постъпи като доблестен гражданин, но…С часове бе използвала сладкодумието си, за да го убеди да съдейства. Но се боеше, че ще се разколебае. Всеки момент би могло да му хрумне да избяга или да отрече всичко, което е казал, че си спомня от миналата събота.

— Мисис Буут?

Тя вдигна среден пръст срещу телефонния автомат и се върна до колата.

— Нали ти казах да ме наричаш Лорета? Искаш ли още една бира?

— Сега, като размислих… — На лицето му се изписа нерешителност. — Все още не съм сигурен дали искам да се замесвам. Може да съм сбъркал, нали разбирате? Не успях да я видя добре.

Лорета отново го окуражи, като в същото време се питаше: „Къде се губи Хамънд, по дяволите?“

Петък

Стефи леко се отдръпна назад, когато отвори вратата на офиса си и видя Хамънд, застанал на прага с вдигната ръка, явно за да почука.

— Имаш ли минута време?

— Всъщност не. Само…

— С каквото и да си се захванала, може да почака. Това е важно.

Побутна я навътре и затвори вратата.

— Какво има?

— Седни.

Макар и озадачена, тя се подчини. Докато заеме мястото си зад бюрото, той нервно закрачи из офиса. Не изглеждаше по-добре от вчера. Все още не можеше да си служи с ръката си. Косите му бяха разрошени, сякаш ги бе сушил с вършачка. Бе порязал брадичката си при бръснене и едва забележимото петно от кръв й напомни за резултата от лабораторията, който бе получила преди минути.

— Изглеждаш напрегнат. Колко чаши кафе си изпил тази сутрин? — попита тя.

— Нито една.

— Наистина ли? А сякаш си поел свръхдоза кофеин.