Сандра Браун - Алибито

— Еротичното шоу на Литъл Бо — машинално каза Лорета, когато позна името от кръстословицата на „Колелото на съдбата“, от което все още липсваха няколко букви.

Панаир в покрайнините на Бюфорт. Точно така.

Изведнъж скочи на крака и влезе в кухнята, където Бев трупаше старите вестници, преди да ги предаде за вторични суровини. За щастие хартията се събираше в петък. Последните седем броя все още бяха там. Лорета ги разрови, докато откри съботното издание.

Извади рекламните страници и бързо ги прелисти. Най-сетне видя това, което се надяваше да открие. Отпечатаната с едър шрифт реклама за панаира съдържаше часовете,, мястото, разположението, входните такси, атракциите и стоп!

— Всеки четвъртък, петък и събота вечер през целия месец август — прочете тя на глас.

След няколко минути се качи в колата и тръгна през града към пътя за Бюфорт. Не знаеше какво ще стори, когато стигне там. Навярно инстинктът щеше да й подскаже. Но ако успееше… да опровергае алибито на Алекс Лад, Хамънд щеше да й бъде задължен до края на живота си. Или ако психоложката наистина е била на панаира, поне щеше да го знае. В съда не трябваше да има неприятни изненади. И в двата случая тя щеше да заслужи неговата признателност. Страхотно!

Докато официално не я освободеше от задълженията и, практически тя продължаваше да работи за него. Ако се справеше с тази задача, щеше да й бъде безкрайно благодарен и да се запита дали би се справил без нейна помощ. Дори можеше да й предложи постоянна работа в прокуратурата.

Ако не друго, поне щеше да оцени решението й да поеме инициативата и да се довери на инстинктите си, които дори морето от алкохол не бе притъпило. Толкова щеше да се гордее с нея!

— Сержант Басет?

Униформеният полицай прелисти вестника, който четеше. Когато видя Хамънд, застанал от другата страна на бюрото, внезапно се изправи.

— А, господин прокурор. Разпечатката, която поискахте, с готова.

Хранилището за доказателства на полицейския участък бе владение на Глен Басет. Той бе нисък, набит и суетен мъж. Буйните му мустаци компенсираха липсата на коса. Понеже не бе способен на агресивност, бе се провалил като патрулиращ полицай, но беше идеален за работата, с която се занимаваше сега. Бе добър човек, не се оплакваше и бе доволен от поста, който заемаше. Държеше се приятелски с всички и нямаше врагове.

Хамънд го бе помолил за услуга, която той с радост бе изпълнил.

— Не ми дадохте много точна информация, но просто разпечатах списъците от последния месец. Ако искате, ще потърся още…

— Засега е достатъчно.

Хамънд прегледа страницата с надеждата да попадне на едно име. Но не го откри.

— Бихте ли ми отделили няколко минути, сержант?

Полицаят усети, че Хамънд иска да разговаря с него насаме, и се обърна към секретарката, която работеше на съседното бюро.

— Даян, би ли наглеждала нещата тук?

Без да откъсне поглед от компютърния терминал, тя отвърна:

— Бъди спокоен.

Пазачът поведе Хамънд към малкото помещение за отдих на персонала. Предложи да му налее кафе от една запотена гарафа със смешна форма.

Хамънд отрицателно поклати глава и каза:

— Въпросът е много деликатен, сержант Басет. Съжалявам, че трябва да ви го задам.

Сержантът го изгледа изпитателно.

— Какъв въпрос?

— Възможно ли е… не питам дали е разрешено, а дали изобщо е възможно… полицай да вземе… оръжие от хранилището без ваше знание?

— Не, сър.

— Не е ли възможно?

— Отбелязвам всичко, мистър Крос.

— Да, разбирам — каза той и отново прегледа разпечатката.

Басет изглеждаше разтревожен.

— За какво е това?

— Просто ми хрумна нещо — предпазливо отвърна Хамънд. — Търся револвер като онзи, с който е застрелян Лут Петиджон.

— В гръб, с два куршума 38-и.

— Точно така.

— Тук има стотици пистолети от този калибър.

— Разбираш ли какъв е проблемът ми?

— Мистър Крос, гордея се с чиновническата си служба. Дори когато бях патрул…

— Не сте употребявали оръжие. Зная това, сержант. Не намеквам за никакво нарушение от ваша страна. Както казах, темата е деликатна и дори ми беше неприятно да ви питам. Просто се чудех дали някой полицай може да измисли причина да изнесе оръжие от хранилището.

Басет замислено потърка ухото си.

— Предполагам, че да, но не би могъл да го получи без писмено разрешение.

Задънена улица.

— Благодаря.

Хамънд взе разпечатката със себе си, макар и да не вярваше, че ще се натъкне на ценната улика, която се бе надявал да намери. Бе притиснал Харви Нъкъл и компютърният магьосник бе признал, че и Смайлоу, и Стефи са искали от него да им предостави информация за Петиджон.