Сандра Браун - Алибито

Не бе успял да й разкаже нищо съществено за себе си. Тя избягваше да говори за живота си. И за настоящето, и за миналото.

Дали бе истина, че е била проститутка? А дали и сега не се впускаше в безразборни връзки? Ако бе така, нима щеше да престане да я обича толкова бързо, колкото бе започнал? Боеше се, че не би могъл.

Може би наистина бе глупак.

Но глупостта не бе извинение за прегрешенията му. Не можеше да живее в мир с гузната си съвест. Все по-трудно му бе да понася себе си. Въпреки че не желаеше да признае, че баща му е прав за каквото и да е, днес Престън бе отворил очите му и го бе накарал да осъзнае нещо, за което досега избягваше да мисли: Хамънд Крос бе също толкова склонен към компромис, колкото всички останали. Нямаше повече достойнство от баща си.

Тази мисъл бе непоносима и го накара напълно да загуби апетит. Затова изхвърли пържените яйца.

Искаше да пийне нещо, но алкохолът само би усилил световъртежа му.

Искаше мъчителната болка в ръката му да изчезне.

Искаше да се измъкне от бъркотията, която заплашваше да провали мечтите му за бляскаво бъдеще.

Повече от всичко желаеше Алекс да е в безопасност.

Неволно си спомни за сейфа в дома й и пачките в него.

В хотелския апартамент на Петиджон имаше празен сейф, скрит във вградения гардероб.

Гардеробът. Сейфът. Закачалките. Халатът. Чехлите. Все още неразопаковани.

Хамънд скочи като ужилен, след това застана неподвижно и си наложи да се успокои и да помисли трезво.

Не бързай. Имаш време.

За няколко минути успя да прецени версията от всяка гледна точка и не откри нито един недостатък. Всички елементи се връзваха.

Изводът не го зарадва, но не можеше да си позволи да разсъждава за това сега. Трябваше да действа.

Стана и грабна най-близкия безжичен телефон. Провери номера в указателя и набра цифрите.

— „Чарлз Таун Плаца“. С кого да ви свържа?

— Салона за масаж, ако обичате.

— Съжалявам, господине, вече е затворен. Ако искате да запишете час…

Той прекъсна телефонистката, представи се и й обясни с кого иска да разговаря.

— Въпросът е неотложен. Докато го откриете, свържете ме с отговорничката на камериерките.

Скоро Лорета се убеди, че идеята да отиде на мястото на панаира не бе добра.

Петнадесет минути след като паркира колата си на прашното пасбище и продължи пеша, плувна в пот. Навсякъде бе пълно с деца — шумни омърлени хлапета, които, изглежда, я набелязаха за жертва на лудориите си. Панаирджиите не се държаха любезно. Не ги обвиняваше заради тяхната раздразнителност. Кой би работил в тази горещина?

С удоволствие би се отбила в някой прохладен и уютен бар. Мирисът на застоял тютюн и бира би й се сторил приятен в сравнение със смесицата от ухание на захарен памук и воня на оборски тор, която се носеше над цялата околност.

Единственото, което я възпираше, бе мисълта, че може да помогне на Хамънд. Дължеше му тази услуга. Не само като изкупление на вината си, а и от благодарност, че й бе дал шанс, когато всички други я отбягваха.

Може би въздържанието й нямаше да трае дълго. Но сега бе напълно трезвена, работеше и дъщеря й не се отнасяше към нея с презрение. Трябваше да се отблагодари на Хамънд Крос за този дар.

Упорито обикаляше атракциите.

— Извинете, случайно да си спомняте…

— С всичкия си ли сте, госпожо? Оттук минават хиляди хора. Нима съм длъжен да помня някаква си уличница?

Продавачът изплю гъст тютюнев сок и едва не улучи рамото й.

— Благодаря ви, че ми отделихте време и вървете на майната си.

— Я се разкарайте! Задържате опашката.

Всеки път, когато покажеше снимката на Алекс Лад на някого от участниците в панаира или продавачите на билети и лакомства, получаваше подобен отговор. Или грубо я отпращаха, както последният, или не й обръщаха внимание. Повечето поклащаха глава и троснато отвръщаха:

— Съжалявам.

Продължи да разпитва дълго след като слънцето залезе и се разлетяха комари. За няколко часа краката й се подуха от влага и умора. Погледна подпухналите си ходила, притиснати от впитите каишки на сандалите, и съжали, че на този карнавал няма конкурс по уродливост.

— Щях да спечеля награда — промърмори тя. Най-сетне призна, че напразно губи времето си. Първо, може би доктор Лад бе излъгала, че е била на панаира. А ако бе казала истината, вероятността да открие някого, който да е бил тук в събота и да я е забелязал, бе нищожна.

Смачка един комар върху ръката си. Пръсна се като балон и остави кървава следа по кожата й.