Сандра Браун - Алибито

— Навярно вече са изпили поне сто грама от мен.

В този миг тя реши да се откаже и да се върне в Чарлстън.

Докато мечтаеше да натопи краката си в леденостудена вода, мина покрай шатрата за танци, по чийто конусовиден покрив трептяха празнични светлини. Дрипавите музиканти си почиваха. Необикновено дългата брада на цигуларя бе сплетена на плитка. Танцьорите си вееха с хартиени ветрила, смееха се и бъбреха, докато чакаха групата отново да засвири.

Няколко самотници се оглеждаха наоколо и преценяваха шансовете си, като се стараеха да не изглеждат отчаяно търсещи компания.

Лорета забеляза, че сред тях има доста военнослужещи. Млади войници с гладко обръснати лица и късо подстригани коси, които оглеждаха момичетата и се наливаха с бира.

С радост би пийнала една. Само една бира? Можеше да си позволи. Не защото й липсваше алкохолът, а за да утоли жаждата, която я измъчваше. Сладките безалкохолни питиета по-скоро я усилваха. Докато е в шатрата, можеше да покаже снимката на доктор Лад на хората, дошли да се забавляват. Може би някой щеше да си я спомни от миналия уикенд. Войниците винаги забелязваха привлекателните жени. Може би поне един от тях бе загледал Алекс Лад.

Лорета си каза, че тези размисли не са просто търсене на повод да влезе в шатрата, където се сервираше бира. Потръпна от болката в отеклите си ходила и накуцвайки, се качи по стъпалата.

Франк Пъркинс отвори входната врата на дома си и приветливата му усмивка изчезна, сякаш току-що бе изслушал виц с интересно начало, който всъщност се бе оказал глупав.

— Хамънд!

— Може ли да вляза?

Внимателно подбирайки думите си, Франк каза:

— Не е особено удобно.

— Трябва да поговорим.

— Предпочитам да се срещнем в работно време.

— Неотложно е, Франк. Дори утре ще бъде късно. Трябва веднага да видиш нещо. — Хамънд извади от вътрешния си джоб плик и го подаде на адвоката, Франк го взе и надникна вътре. Имаше банкнота от един долар.

— За бога…

— Наемам те за свой адвокат, Франк. Това е аванс от хонорара ти.

— Какво те прихваща, по дяволите?

— Аз бях с Алекс вечерта, когато убиха Лут Петиджон. Прекарахме нощта заедно, в леглото. Сега мога ли да вляза?

Както бе очаквал, Франк Пъркинс загуби ума и дума. Хамънд се възползва от моментното му вцепенение и мина покрай него. Франк затвори вратата на уютната си къща в предградията. Бързо се опомни и едва не сграбчи Хамънд за гушата.

— Осъзнаваш ли колко принципи на етиката наруши току-що? А колко накара и мен да наруша?

— Прав си. — Хамънд взе обратно банкнотата. — Не можеш да работиш за мен. Сблъсък на интереси. Но докато бях твой клиент, ти се доверих за нещо, което професионалният ти дълг изисква да запазиш в тайна.

— Кучи син! — гневно каза Франк. — Не зная какво си намислил. Дори не искам да узная, но те моля да напуснеш дома ми. Веднага!

— Нима не чу какво казах? Че прекарах…

Той замълча, когато в сводестия коридор се втурнаха няколко души, любопитни да разберат какво става. Единственото лице, което привлече вниманието му, бе на Алекс.

Франк извърна глава и промълви:

— Маги, помниш ли Хамънд Крос?

— Разбира се — отвърна съпругата на адвоката. — Здравей, Хамънд.

— Маги, извинявай, че нахълтах така. Надявам се да не съм прекъснал нещо.

— Всъщност вечеряхме — каза Франк.

Устата на единия от деветгодишните им синове близнаци бе изцапана с нещо, което приличаше на сос за спагети. Маги бе елегантна дама, наследила тактичността на жените от Юга. Странната сцена в преддверието на къщата не я смути.

— Тъкмо сядахме, Хамънд. Ще вечеряш ли с нас?

Той погледна първо Франк, а след това Алекс.

— Не, но благодаря за поканата. Трябва да поговоря с Франк само за няколко минути.

— Все пак се радвам, че се видяхме отново. Момчета! — Маги Пъркинс побутна двамата си сина, обърна се и тръгна с тях, навярно към кухнята.

Хамънд се обърна към Алекс:

— Не очаквах да те видя тук.

— Франк бе така любезен да ме покани на вечеря със семейството си.

— Похвална постъпка. След днешния ден навярно не би искала да оставаш сама.

— Така е.

— Всъщност добре че си тук, защото и ти трябва да чуеш това.

Най-сетне Франк се намеси:

— Предчувствам, че ще поискате от мен услуга, заради която ще се простя с кариерата си. Отчаяно се нуждая от питие. Някой от вас иска ли?

Даде им знак да го последват до другия край на къщата, където се намираше кабинетът му. Почетните значки и грамотите в рамки, подредени по стените, бяха доказателства за професионалните и лични качества на Франк Пъркинс.