Сандра Браун - Алибито

— Навярно си отказал.

— Категорично! Тогава извади тежката артилерия. Собственият ми баща е бил един от съдружниците му в проекта за остров Спекъл. Лут ми показа документи, които го доказваха.

— Къде са те сега?

— Взех ги със себе си, когато си тръгнах.

— Валидни ли са?

— Боя се, че да.

Франк не бе глупав. Веднага се досети.

— Ако продължеше с разследването си за него, щеше да бъдеш принуден да повдигнеш обвинение и срещу баща си.

— Това беше същността на предупреждението му.

Лицето на Алекс бе добило израз на нежност и съчувствие. Франк каза тихо:

— Съжалявам, Хамънд.

Знаеше, че думите му са искрени, но махна е ръка.

— Казах на Лут да върви по дяволите и че възнамерявам да изпълня дълга си. Когато се обърнах с гръб към него, крещеше нецензурни изрази и заплахи. Възможно е този внезапен гняв да е предизвикал удара. Не зная. Повече не го погледнах. Навярно съм стоял там около пет минути. Максимум.

— Колко беше часът?

— Уговорката ни беше за пет.

— Видя ли Алекс?

Двамата едновременно поклатиха глави.

— Едва когато стигнах на панаира. Бях толкова ядосан на Петиджон, че напуснах хотела в ужасно настроение. Не съм забелязал нищо. — Спря за миг и въздъхна дълбоко. — Възнамерявах да прекарам вечерта във вилата си. Спонтанно реших да се отбия на онзи панаир. Видях Алекс в шатрата за танци и… — Отмести поглед към нея. Тя слушаше внимателно. — Така започна всичко.

Настъпи тишина, нарушавана само от тиктакането на часовника върху бюрото на Франк. Най-сетне адвокатът попита:

— Какво се надяваше да постигнеш, като дойде тук, за да ми разкажеш това?

— Тежеше на съвестта ми.

— Е, аз не съм изповедник — отбеляза Франк с раздразнение.

— Така е, не си.

— Освен това сме противници в едно дело за убийство.

— Знам.

— Да се върнем на първия ми въпрос: защо дойде при мен?

Хамънд отвърна:

— Знам кой е убил Лут.

Дейви лениво вдигна телефона.

— Дейви, знаеш кой се обажда. Това не бе въпрос.

Поради липса на по-интересно занимание се бе изтегнала на дивана в спалнята си, пиеше водка с лед и гледаше черно-бял филм с Джоан Крауфорд по канала за филмова класика. Тревогата в гласа, който чу, я накара рязко да се изправи и за миг й се зави свят. Намали звука на телевизора.

— Какво…

— Не казвай нищо. Може ли да се срещнем?

Тя погледна часовника на старинната масичка до дивана.

— Сега ли?

В годините на бурната й младост едно телефонно обаждане късно вечерта би събудило жаждата й за приключения. С радост се измъкваше от къщи, за да се позабавлява с някое момче или група приятелки, да направят забранена нощна екскурзия или да поплуват, да пият бира или да пушат марихуана. Тези бягства винаги хвърляха родителите й в паника. Част от забавлението бе да наруши наказанието, което получаваше, когато я хванеха.

Дори след женитбата си с Лут често имаше късни телефонни разговори, след които заминаваше на среднощни пътешествия. Но това никога не бе причинявало скандал в дома й. На Лут или му бе все едно къде ходи, или мислеше за своите приключения. Те едва ли можеха да се сравнят с нейните.

Въпреки че това обаждане не предвещаваше нищо забавно, събуди любопитството й.

— Какво има?

— Не мога да говоря по телефона, но е важно. Знаеш ли къде се намира „Макдоналдс“ на Ривърс Авеню?

— Ще го намеря.

— До кръстовището на Дорчестър. Ела възможно най-бързо.

— Но…

Дейви се загледа в слушалката в ръката си. След малко я остави на дивана и стана. Леко залитна и се подпря на масичката, за да запази равновесие. Постепенно съзнанието й се избистри.

Това бе лудост. Беше пила. Не биваше да шофира. Всъщност за кого се мислеше той, та бе дръзнал да я безпокои посред нощ? Никакво обяснение. Нито пък „моля“ или „благодаря“. Явно не го интересуваше дали е в състояние да възприеме думите му. Щом бе толкова важно, защо не бе дошъл при нея? За каквото и да ставаше дума, сигурно бе свързано с убийството на Лут. Нима не бе заявила достатъчно ясно, че не желае да се замесва в разследването повече, отколкото е необходимо?

Все пак влезе в банята, наплиска лицето си със студена вода и изплакна уста. След това свали нощницата и без да губи време да търси бельо, облече чифт бели панталони и прозрачна тениска от изкуствена материя — така му се падаше. Тръгна боса и е разрошени къдрици. Ако някой ги видеше заедно, само неугледният й вид би го накарал да повдигне вежди. Естествено на нея й бе все едно, но подобно безразсъдство съвсем не бе в неговия стил.