Сандра Браун - Алибито

Сара Бърч гледаше телевизия в своята стая до кухнята.

— Излизам — осведоми я Дейви.

— По това време?

— Отивам да хапна сладолед.

— Във фризера има предостатъчно.

— Но не и от любимия ми.

Вярната прислужница винаги усещаше, когато я лъже, но не й противоречеше. Това бе една от причините Дейви толкова да държи на нея.

— Ще внимавам. Връщам се след малко.

— Ако някой ме попита…

— Легнала съм си още в девет.

Убедена, че може да има доверие на Сара, тя влезе в гаража и се качи в своето БМВ. Улиците на жилищния квартал бяха тъмни и пусти. Дори по търговските булеварди почти нямаше движение. Въпреки че не подхождаше на характера й, както и на марката на автомобила, не превиши ограничението на скоростта. Два пъти се бе отървавала безнаказано след пътни нарушения благодарение на един съдия, който дължеше услуга на Лут. Ако си позволеше нова волност, едва ли щеше да има такъв късмет.

Закусвалнята „Макдоналдс“ бе осветена като казино в Лас Вегас. Дори в този късен час на паркинга имаше десетина коли — явно на тийнейджърите, насядали по масите вътре.

Дейви спря в отдалечения край, отвори прозореца и угаси двигателя. Пред нея имаше няколко неподрязани храста, които отделяха паркинга на „Макдоналдс“ от този на друго заведение за бързо хранене, което бе фалирало. Сградата бе запечатана. Алеята зад колата й бе пуста. От двете й страни нямаше нищо освен пълен мрак.

Той все още не бе пристигнал и това я озадачи. Беше й се сторил толкова разтревожен и настойчив, че бе излетяла от къщи, забравяйки за всичко, дори за чашата с чудесно питие. Погледна отражението си в огледалото.

Най-сетне той отвори вратата и седна до нея.

— Добре изглеждаш, Дейви. Както винаги.

Рори Смайлоу побърза да затвори и светлината угасна. Спусна сенника пред себе си и ги обгърна пълен мрак.

Комплиментът му стопли Дейви като глътка скъп ликьор, въпреки че се опита да прикрие опияняващото му въздействие и попита ядно:

— Как върви детективската работа, Рори? Да не би да си останал без доказателства?

— Напротив. Разполагам с твърде много, но никак не се връзват.

Репликата й бе шеговита, но както обикновено, той я взе на сериозно. За нейно разочарование, явно имаше намерение направо да говори по същество, както вечерта, когато бе дошъл да й съобщи, че съпругът й е мъртъв. Тогава се бе държал точно както изисква етикетът. Професионално. Учтиво. Сдържано.

Стефи Мъндел дори не би предположила, че са били любовници, които бяха счупили стъклото на душ-кабината му, докато се любеха. Че веднъж го бяха направили в парка посред бял ден. Че бяха прекарали цял уикенд на фъстъчено масло и секс — от петък следобед след лекции до понеделник сутринта.

Държането му по време на погребението не бе издало и частица от романтичната лудост, която ги бе завладяла тогава. Способността му да запазва такова хладнокръвие, докато тя го изпиваше с поглед, изпълваше Дейви с болка. Самообладанието му бе възхитително. Или достойно за съжаление. Може би бе доволен от скучния си самотен живот.

Опитвайки се да потисне чувствата си, тя каза:

— Сигурно ще откриеш някаква връзка. Но ето ме. Какво искаш от мен?

— Да ти задам няколко въпроса за убийството на Лут.

— Мислех, че разследването е приключило. Гледах новините…

— Така е. Във вторник Хамънд ще изложи случая пред съдебните заседатели.

— Тогава какъв е проблемът?

— Преди да видиш репортажа днес, беше ли чувала за доктор Алекс Лад?

— Не, но Лут имаше много любовници. Познавах повечето от тях, но не всички, сигурна съм.

— Не мисля, че е била поредната му любовница.

— Наистина ли?

Дейви се обърна към него, сви крак и опря брадичка на коляното си. Позата бе съблазнителна и неприлична и би накара да сведе поглед за няколко мига, след което отново вдигна очи към лицето й.

— Щом се обръщаш към мен, Рори, значи наистина си отчаян.

— Ти си последната ми надежда.

— Жалко, защото вече ти казах всичко, което зная.

— Искрено се съмнявам, Дейви.

— Не те излъгах за онази жена — Лад. Никога…

— Не е това — каза той и нетърпеливо поклати глава. — Има нещо… нещо друго.

— Да не би да мислиш, че си сгрешил?

Той не отговори, но изражението му стана напрегнато.

— А, така значи? А за теб тази несигурност е по-лоша съдба и от смъртта, нали? Непоколебимият хладнокръвен полицай. — Дейви се усмихна. — Е, съжалявам, че ще те разочаровам, скъпи, но тази среща на четири очи е загуба на време и за двама ни. Не знам кой е убил Лут. Кълна се!