Сандра Браун - Алибито

Бинтованата му ръка бе положена върху възглавница.

— Тежи като олово, но не ме боли.

— Заради местната упойка. Когато действието премине, ще чувстваш болка. Утре ще се радваш, че имаш таблетките. Другата седмица ще отстранят конците ти. Дотогава трябва да я държиш отпусната или вдигната високо и да я пазиш от мокрене.

— Целият бях в кръв.

— Изкъпах те легнал.

— Жалко, че съм го проспал.

Усмихна се, но му струваше голямо усилие да държи очите си отворени.

— Почистих колата ти и банята. Не остана нито едно петно.

— Ти си ангел на милосърдието.

— Само донякъде. Трябваше да сляза долу и да изпера кърпите.

— Просто ги изхвърли.

— Предположих, че ще го кажеш, затова го направих. Освен това предпочитам да стоя до теб и да те наглеждам.

Нежно прокара пръсти през косата му. Той леко се размърда, търсейки по-удобно положение. Но след миг се смръщи.

— Все пак ще ти дам таблетка.

Този път не възрази. Почти бе задрямал отново, когато тя сложи хапчето в устата му, внимателно повдигна главата му и поднесе към устните му чаша вода. Преглътна обезболяващото.

Когато отново го отпусна на леглото, той се възпротиви и притисна лице към гърдите й. Примамваха го през меката тъкан на тениската. Обхвана с устни зърното й.

— Трябва да спиш — прошепна тя и нежно положи главата му върху възглавницата.

Хамънд въздъхна недоволно, но очите му бързо се затвориха. Усети лека целувка по веждата си. И нещо друго. Когато отново отвори очи, видя сълзите й. Дори докато я гледаше, по бузата й се търкулна още една.

Укорявайки себе си, попита:

— Заради онези проклети бележки ли плачеш? Или заради начина, по който реагирах? За бога, Алекс, извинявай! — Беше искрен. Съжаляваше за всичко. За ужаса, който бе преживяла в детските и юношеските си години, и за подигравателното си държане. — Постъпих като истински негодник.

Тя поклати глава:

— Спаси живота ми. Раниха те заради мен. Ако не бях дошла там…

— Шшт.

Протегна лявата си ръка и докосна бузата й. Алекс я хвана и я притисна към гърдите си, наведе се и обсипа с целувки пръстите му.

— Толкова се страхувах, Хамънд. — Устните й се плъзнаха по ръката му. Притисна я към влажната си буза. — Толкова пострада заради мен. И ще продължиш да страдаш.

Той направи усилие да остане буден, защото това бе важно.

— Алекс… обичам те.

Тя внезапно пусна ръката му, сякаш я бе опарила.

— Какво?

— Обичам…

— Не, грешиш, Хамънд — подвикна Алекс тихо, но решително. — Не го казвай. Дори не ме познаваш.

— Познавам те. — Хамънд затвори очи за няколко скъпоценни секунди и се опита да събере сили да изрече това, което искаше да каже. — Обикнах те още…

„…вечерта, когато те срещнах. Опознах те в мига, когато те видях от другата страна на дансинга.“

Мислено прошепна тези думи, но не бе сигурен дали ги е изрекъл на глас. Отвори очи, погледна я и тъжно промълви:

— Защо всичко трябва да е така дяволски объркано?

Тя облиза сълзата, достигнала крайчеца на устните й. Разтвори ги, сякаш да каже нещо, но не успя да намери думи. Навярно и на нея й се струваше невероятно, че за първи път в живота си той бе наистина влюбен — въпреки ужасното положение.

Потупа леглото от лявата си страна. Алекс отрицателно поклати глава:

— Може да те нараня.

— Легни.

Колебанието й продължи само миг. Тя заобиколи и се мушна до него. Внимаваше да не го докосне и само отпусна ръка на гърдите му.

— Не бива да се приближавам повече, защото, без да искам, ще ударя крака ти.

Желаеше да й каже още толкова неща, но действието на лекарството бе неумолимо. Близостта й му носеше известна утеха. Искаше да й се наслади, но въпреки волята си, отново се унесе.

След известно време се пробуди. Отчасти. Не напълно. Не искаше истински да се събужда. Не чувстваше болка. Всъщност това състояние бе приятно. Добре че съществуваха болкоуспокояващи средства.

Алекс се размърда до него. Усети как се надигна.

— Хамънд, буден ли си?

— Ммм.

— Да ти донеса ли нещо?

Явно прие мърморенето му за отказ, защото отново се отпусна на леглото. Но след миг той промълви нещо, което и сам не можа да разбере.

— Моля? — Алекс вдигна глава. Или поне така му се стори. Все още не бе отворил очи. — Хамънд? — Тя разтревожено сложи ръка на гърдите му. — Боли ли те? Искаш ли вода?

Обхвана ръката й със своята и я плъзна надолу под чаршафа.

След това потъна в унес, който бе по-сладостен и от най-красивите еротични сънища. Както във фантастично приключение, не бе необходимо да полага никакво усилие. Можеше спокойно да се предаде на усещанията. Да остави нещата да следват естествения си ход. Да се понесе по течението на нежния поток от чувства.