Сандра Браун - Алибито

— Хамънд, ранен си!

— А ти? — За миг отмести поглед от пътя към Алекс. Беше седнала на колене и се бе навела да види ръката му.

— Аз съм добре, но не и ти.

Остатъците от десния му ръкав бяха напоени с кръв, която продължаваше да се стича от ръката му, и воланът бе станал толкова хлъзгав, че едва успяваше да го държи. Бе принуден да управлява само с лявата ръка, но това не го забави. Мина на червено.

— Може би са цяла банда. Ще ни ограбят и ще откраднат колата. Трябва да се измъкнем от този квартал.

— Не се опитваше да открадне нищо — каза тя със забележително хладнокръвие. — Причакал ме е. Извика ме по име.

Хамънд втренчи поглед в нея. Колата се отклони от пътя и едва не се блъсна в телеграфен стълб.

— Хамънд! — извика тя.

Когато той овладя волана, каза:

— Към спешното отделение. Имаш нужда от няколко шева.

Той пусна кормилото за секунда, за да изтрие челото си с левия ръкав. Бе плувнал в пот. Чувстваше влагата по лицето и косите си. Стичаше се по гърдите му и се събираше в слабините. Сега, след като приливът на адреналин бе отминал, усети въздействието от случилото се и от това, което би могло да се случи. С Алекс имаха късмет, че са живи. „Господи, можеше да я убие!“ Мисълта колко близо е била до смъртта го накара да се почувства слаб и да затрепери.

На първото голямо кръстовище, до което стигнаха, трябваше да спре на червен светофар. Няколко пъти вдиша дълбоко, за да проясни съзнанието си от шума, който напомняше бръмчене на рояк пчели.

— И кракът ти кърви, но повече се тревожа за ръката — каза Алекс. — Мислиш ли, че мускулът е засегнат?

Зелено. Хамънд силно натисна газта и колата профуча като ракета. След секунди превиши ограничението за скоростта. Болницата се виждаше на няколко пресечки пред тях.

— Хамънд, добре ли си?

Гласът на Алекс му се стори далечен.

— Чудесно.

— Можеш ли да караш?

— Ммм.

— Не мисля. Спри тук. Аз ще карам.

Опита се да й каже, че е добре, но не можа да подреди думите и изрече нещо безсмислено и неразбираемо.

— Хамънд? Хамънд?! Трябва да завиеш тук. Спешното отделение…

— Не.

— Губиш много кръв.

— Ти си лекар.

Господи, едва движеше езика си.

— Не такъв, от какъвто се нуждаеш — извика тя. — Трябва ти болница. Инжекция против тетанус. Може би дори кръвопреливане.

Той поклати глава и промърмори:

— У дома.

— Моля те, прояви разум!

— Ние двамата… — Погледна я и отново тръсна глава. — Ще загазим.

Алекс се поколеба няколко секунди, но очевидно стигна до същото заключение. Пресегна се и хвана окървавения волан.

— Добре, но аз ще карам.

Успя да придвижи колата до бордюра и да спре. Беше необходимо известно усилие и настойчивост, за да придума Хамънд да разменят местата си. Слезе, заобиколи, отвори вратата и му помогна да стане. Едва се държеше на краката си. Настани го на другата седалка и закопча предпазния колан. Веднага щом се намести, Хамънд отпусна глава назад и затвори очи.

Не можеше да го остави да заспи.

— Хамънд, какъв е адресът ти? — Взе клетъчния му телефон и започна да набира номера. — Хамънд!

Той измърмори името на улицата и номера.

— Срещу яхтклуба. Точно…

Извърна глава във вярната посока. За щастие Алекс знаеше коя е улицата. Намираше се на няколко пресечки. Щяха да стигнат за минути.

Друг въпрос бе дали ще успее да убеди доктор Дъглас Ман да направи посещение на пациент.

Истинско чудо бе, че помнеше домашния му телефон. Вдигна след второто позвъняване.

— Дъг, Алекс е. Слава богу, че си у дома!

Описа му положението, докато шофираше, но пропусна да каже, че нападението не е било случайно.

— Струва ми се, че трябва да го откараш в болница.

— Дъг, моля те за услуга.

Макар и с неохота, той попита за адреса. Продиктува му го, докато завиваше към улицата.

— Стигнахме. Ела колкото е възможно по-скоро. Бутонът за вратата на гаража бе до огледалото. Натисна го, вкара колата и затвори веднага щом угаси двигателя.

Слезе и я заобиколи. Очите на Хамънд все още бяха затворени. Беше блед. Когато се опита да го събуди, той простена.

— Няма да бъде лесно, но трябва да те пренеса вътре. Можеш ли да прехвърлиш краката си отвън?

Едва ги вдигна, сякаш тежаха цял тон, но успя. Тя плъзна ръце под мишниците му.

— Стани, скъпи, и се облегни на мен.

Той го направи, но когато раздвижи дясната си ръка, потръпна от болка.

— Съжалявам — сериозно каза Алекс.

Сякаш трябваше да пренесе осемдесеткилограмова парцалена кукла. Хамънд не можеше да контролира движенията си, но последва указанията й и успя да се изправи на крака. Повлече го към задната врата.