Сандра Браун - Алибито

Край улицата бе пълно с хора, които се шляеха безцелно край къщите. Търсеха интересно занимание, което означаваше да се напият в някоя кръчма, да откраднат нещо, от което се нуждаят, да обезобразят нечия къща или кола само защото им доставя удоволствие или да подготвят кърваво отмъщение някому. Друг път Хамънд се чувстваше напрегнат заради опасностите, които застрашаваха човек, чието място очевидно не бе в този квартал. И бели, и цветнокожи ехидно се подсмихваха с откровено презрение. За тях той бе богат натрапник, попаднал сред мизерстващите, и негодуванието им бе очевидно. Обикновено бе нащрек, докато вървеше към колата си, почти в очакване да я намери опустошена. Но тази вечер съзнанието му бе заето е други грижи и не обръщаше внимание на враждебните погледи, отправени към него.

Докладът на Лорета за Алекс го бе накарал да се почувства в безизходица. Компрометиращата информация бе унищожителна. Емоционалното й въздействие върху него бе жестоко. Всичко му се струваше така невероятно, че все още не можеше да направи разлика между отделните аспекти.

Когато Смайлоу узнаеше историята й — а бе само въпрос на време сътрудниците му да я разкрият, — щеше да подскочи от радост. Стефи щеше да полее събитието с шампанско. А за него и Алекс — в професионален и личен план, разкритията щяха да бъдат разтърсващи. Сякаш над главата му висеше огромна топка олово. Кога ли щеше да се стовари? Днес? Утре? Колко дълго щеше да трае това напрежение? Докога щеше да се бори със собствената си съвест? Въпреки че часът на смъртта я елиминираше като извършител на убийството, нямаше съмнение, че до известна степен е замесена.

Тези мисли бяха толкова мрачни и завладяващи, че не бе на себе си. Беше загубил представа къде се намира. Страхуваше се за професионалното си оцеляване, а бе забравил, че трябва да се погрижи и за физическото. Когато стигна до уличката, в която бе паркирал колата си, отвори предната врата, без дори да провери дали всичко е наред.

Стреснат от внезапно движение зад себе си, бързо се обърна. Трескаво размаха ръце, готов да се отбранява.

Опомни се миг преди да удари Алекс.

— Какво, по дяволите! — Инстинктивно се огледа и едва сега осъзна колко страховита е обстановката. — Какво, по дяволите, правиш в този квартал?

— Проследих я дотук.

— Кого си проследила?

Зелените й очи гневно светнаха.

— Кого мислиш, Хамънд? Жената, която си наел да следи мен.

— По дяволите!

— И аз бих казала същото — разпалено заговори Алекс. — Стори ми се странно, че една и съща туристка два пъти в един и същи ден дойде да фотографира къщата ми. Първо сутринта и още веднъж малко след като вандалите на Смайлоу си тръгнаха. Следобед, докато се прибирах у дома от онзи унизителен разпит, се отбих в супермаркета. Тя също беше там и се преструваше, че любопитно разглежда дините. Тогава най-сетне ми хрумна, че съм под полицейско наблюдение.

— Не точно.

— Прав си. Полицаите са професионалисти. Докато това беше най-долно и безсрамно шпиониране.

— Алекс…

— И така, реших да я надхитря — да си разменим ролите — и започнах аз да я следя. Мислех, че зад тази работа стои детектив Смайлоу. Представи си колко бях изненадана, когато не той, а ти дойде тук, за да се срещнеш с нея.

— Не ме поставяй на едно ниво със Смайлоу.

— Всъщност стоиш много по-ниско от мистър Смайлоу — каза тя, задъхана от напиращ гняв. — Ти си подъл използвач. Първо преспа с мен.

— Не е така.

— Нима? А как е? Коя част не е вярна? Полицайка ли е?

— Частен детектив.

— Още по-лошо. Наел си я, за да се рови в живота ми.

— Добре, хвана ме — отвърна той със същия тон. — Много си умна, доктор Лад.

— Добре ли си поговорихте за мен?

— Разговорът не беше особено приятен, но това, което е открила за теб, е адски интересно. Особено сведенията от Тенеси.

Алекс затвори очи и леко потръпна. Но бързо възвърна самообладанието си, погледна го и избълва проклятие.

Завъртя се на пети, но Хамънд я хвана за ръката и я принуди отново да се обърне.

— Не съм виновен за разкритията й, Алекс. Когато я наех, мислех, че правя услуга и на двама ни.

— Как, за бога?

— Колкото и да е наивно, надявах се да открия нещо, което да те оневини. Но това беше, преди да започнеш да лъжеш полицията и сама да попаднеш в капана си.

— Нима би предпочел да им кажа истината?

Беше му задала същия въпрос, когато се бяха срещнал в асансьора. Не бе отговорил. Но оттогава бе имал достатъчно време да помисли.