Сандра Браун - Алибито

— Например Стефи Мъндел?

— Или Смайлоу.

— Щом Харви работи за всички, мисля, че е възможно. Но честна дума, Хамънд, изглеждаше изненадан и доволен, че съм решила да го включа в разследването си.

Той кимна към плика под дясната й ръка.

— Да видим какво е надушил.

Лорета отвори пакета и извади няколко сгънати листа. Хамънд предположи, че са напечатани бележки. Лорета бе прегледала информацията толкова пъти, че почти я бе запаметила. Поглеждаше към записките само за да провери дали правилно е запомнила датите.

— Впечатляващо — промърмори Хамънд, когато тя изброи научните постижения на Алекс Лад, за повечето от които вече знаеше. Но облекчението, което изпита, трая кратко.

— Имай търпение. Все още не съм стигнала до хубавата част.

— Искаш да кажеш — до лошата?

— Миналото й в Тенеси съвсем не е така бляскаво.

— Какво е преживяла там?

— Какво ли не.

Разказа му какво е изровил Харви Нъкъл от недостъпните архиви за детството й. Не бе никак приятно за слушане. Когато Лорета свърши, бе изминал половин час и Хамънд съжали, че е изпил толкова уиски тази вечер. Беше почти сигурен, че ще повърне. Сега разбра какво бе имала предвид Алекс снощи, когато каза, че ще бъде разочарован и, че обясненията биха й причинили твърде много болка. Не желаеше да му се довери и той вече знаеше защо.

Лорета прибра листовете в плика и му го подаде с тържествуващо изражение.

— Не открих връзката между нея и Петиджон. Това си остава загадка.

— Мисля… мислех — поправи се той, — че е под достойнството й да има нещо общо с Лут. Очевидно съм се лъгал.

Пъхна плика с изобличаващите сведения във вътрешния джоб на сакото си. Лорета долови отчаянието му.

— Не изглеждаш въодушевен.

— Не мога да се надявам на по-изчерпателна информация. Трябва да се чувстваш горда, че толкова бързо успя да се стегнеш и да свършиш това, за което те помолих. Напълно заслужи прошката ми. Благодаря ти!

Хамънд се приготви да стане, но тя протегна ръка и го спря.

— Какво ти е, Хамънд?

— Не зная какво имаш предвид.

— Мислех, че ще заподскачаш от радост.

— Безспорно си свършила добра работа.

— При това само за два дни.

— Не мога да отрека, че се справи невероятно бързо.

— Сега определено има за какво да се заловиш, нали?

— Права си.

— Тогава защо си толкова мрачен?

— Признавам, че съм смутен.

— От какво?

— От това — каза той и потупа джоба на сакото си. — Сега разбирам, че изобщо не умея да преценявам хората. Честна дума, не мислех, че е способна на…

Не довърши мисълта си.

— За Алекс Лад ли говориш? — Хамънд кимна. — Мислиш, че е невинна? Че Смайлоу е тръгнал по погрешна следа? Тя представи ли алиби?

— Слабо е. Казва, че била на някакъв панаир в Бюфорт. Няма кой да го потвърди. — Сега му бе по-лесно да лъже. Дори близките си приятели. — Във всеки случай, като се имат предвид тези нови сведения, липсата на солидно алиби изглежда несъществена подробност.

— Бих могла…

— Извинявай, Лорета. Както ти казах, денят ми беше тежък и съм уморен.

Опита да й се усмихне, но не успя. Мрачната атмосфера в бара го задушаваше. Димът му се струваше още по-гъст. Постепенно се предаваше на отчаянието. Чувстваше пулсираща болка в слепоочията и гадене. Лорета беше изключително проницателна. Не се осмеляваше да я погледне в очите, защото се боеше, че ще издаде твърде много.

— Утре ще получиш парите си.

— Търсих под дърво и камък, Хамънд.

— Свършила си страхотна работа.

— Но се надяваше да открия повече.

Всъщност не знаеше какво се бе надявал да узнае, но със сигурност не това, което чу.

— Не, не. Тези сведения са достатъчни, за да дам ход на делото.

В трогателен стремеж да го окуражи Лорета стисна ръката му.

— Мога да продължа.

— Първо ми дай време да помисля. Сигурен съм, че вече разполагам с достатъчно материал. Ако имам нужда от още нещо, ще ти се обадя.

Хамънд едва издържаше без свеж въздух. Издърпа ръката си, напомни на Лорета, че не бива да пие, благодари й за чудесно свършената работа и бързо се сбогува.

Когато излезе, нощният въздух навън не бе нито свеж, нито прохладен. Беше задушен и неподвижен и го караше да чувства дробовете си като натъпкани с памук.

Дори часове след залез слънце тротоарът излъчваше топлина, която изгаряше краката му през подметките на обувките. По кожата му бе избила пот и дрехите му бяха залепнали. Както като дете, когато бе болен. След пристъп на, треска майка му събличаше мократа му пижама, сменяше чаршафите на леглото и го уверяваше, че потта е признак, че скоро ще оздравее. Но той не се чувстваше по-добре. Предпочиташе високата температура пред непоносимата влага по кожата си.