Сандра Браун - Алибито

Алекс се поколеба, както му се стори, цяла вечност. Най-сетне бавно кимна:

— Да, проследих те от „Чарлз Таун Плаза“.

— Значи през цялото време си знаела, че съм бил там?

— Да!

— С Петиджон?

— Точно така.

— А не каза нищо. Защо?

— Ако ти кажа сега, няма да повярваш.

Тя втренчи поглед в сакото му, сякаш виждаше през тъканта плика във вътрешния джоб. Беше ядосана. Но изглеждаше и дълбоко натъжена.

— Това е грозна история, но нямаш представа колко ужасна беше действителността. — Очите й отново срещнаха неговите. — Значи мнението ти за мен ще зависи от някакъв доклад, а не от това, което представлявам сега.

— Аз няма да…

— Напротив! — разгорещено го прекъсна тя. — Издават го начинът, по който ме гледаш, и наглите ти инсинуации. Лесно е да съдиш от високото място, на което стоиш, нали? Ти произхождаш от известна и богата фамилия. Гладувал ли някога дни наред, Хамънд? Стоял ли си на студено, защото сметката за отопление не е била платена? Знаеш ли какво е да не можеш да се изкъпеш, защото няма пари за сапун?

Той се опита да хване ръката й, но Алекс я издърпа.

— Не, не ме съжалявай. Понякога се радвам, че животът беше тежък, защото ме направи силна. Затова станах такава а, каквато съм, и умея да помагам на хората. Защото нищо, което ми разказват, не ме шокира. Напълно приемам околните с техните странности, защото докато не преживееш нещо, което друг човек е преживял, нямаш право да го съдиш за поведението му. Докато не погладуваш и не понесеш унижение, което да те накара да намразиш себе си заради това, което вършиш… докато не повярваш, че си измет, че не заслужаваш ничия любов, любовта на един човек…

Тя замълча и бързо си пое дъх, при което гърдите й потрепериха. След това сви ноздри и дръзко вдигна глава, опитвайки се да спре сълзите, които се стичаха по бузите й.

— Приятно четене, Хамънд.

Отблъсна го и решително тръгна към ъгъла. Хамънд я проследи с поглед, сигурен, че каквото и да кажеше, не би стигнало до обсебеното й от гняв съзнание. Изруга, подпря се с лакът на покрива на колата и отпусна глава върху ръката си. Но остана така само няколко секунди.

Приглушен писък го накара рязко да се обърне.

Алекс тичаше обратно към тясната уличка. Преследваше я някакъв мъж.

— Има нож! — извика тя.

Нападателят я сграбчи за косите и я принуди внезапно да спре. Вдигна ръка и Хамънд видя блясъка на стоманеното острие. Без да мисли, се втурна към мъжа, удари го с рамо в ребрата и го накара да загуби равновесие.

За да не падне, нападателят неволно я пусна. Тя, залитайки, се отдръпна. Хамънд едва успя да осъзнае, че за момента Алекс е вън от опасност, но забеляза сребрист отблясък близо до корема си. Неволно се предпази е ръка. Автоматично отварящият се нож я разряза от лакътя до китката.

Невъоръжен срещу човек с нож — безспорно щеше да загуби. Единствената отбранителна хватка, която знаеше, бе научил на тренировка по футбол. За да достави удоволствие на баща си, беше станал доста агресивен играч.

Сега инстинктивно приложи тактиката, която се бе оказвала ефективна, ако реферът не вдигнеше флаг. Наведе глава напред, сякаш се готвеше да удари противника си по гръкляна, но спря малко преди да го докосне. Негодникът реагира, както се очакваше: отметна глава назад и адамовата му ябълка остана открита, от което Хамънд се възползвай я удари с ръка. Знаеше, че предизвиква адска болка и нападателят ще има нужда от няколко секунди, за да се опомни.

— Качвай се в колата! — изкрещя той на Алекс.

Хамънд вдигна крак към слабините на мъжа, но не улучи и го ритна по бедрото. Ударът не бе много болезнен, но спечели още секунда, в която се затича назад към колата, избягвайки движенията на острието. Алекс се бе качила през отворената врата откъм шофьорската седалка и се бе прехвърлила от другата страна. Той буквално се строполи по гръб на седалката и заби пета в корема на нападателя. Негодникът залитна назад, но успя да нанесе още един удар. Хамънд чу как разпори тъканта на панталона му.

Пресегна се към дръжката на вратата и успя да я затвори и заключи. Противникът му, който бе възстановил равновесието си, блъскаше с юмруци по стъклото и сипеше ругатни и смъртни заплахи.

Дясната ръка на Хамънд бе хлъзгава от кръвта, но той успя да пъхне ключа и да запали двигателя. Придвижи лоста за скоростите и рязко натисна газта. Гумите изсвистяха, когато колата му се понесе по уличката и сви зад ъгъла.