Сандра Браун - Алибито

Във всеки случай скитането из Чарлстън в търсене на Еди бе губене на време и усилия.

От друга страна, дори сега, докато Елън вървеше, накуцвайки заради неудобните си лачени обувки, той навярно демонстрираше чара си пред друга самотна дама, която на сутринта щеше да се събуди с намалели финанси и понижено самочувствие. Никой нямаше да разбере за престъплението, защото жертвата щеше да се срамува да съобщи на полицията. Именно затова Еди бе толкова нагъл: защото знаеше, че ще се отърве безнаказано.

Е, този път нямаше да му се размине.

— Няма да позволя — каза си Елън Роджърс на глас. В прилив на самоувереност, влезе в следващия клуб.

Хамънд седна в сепарето срещу Лорета.

— Какво имаш за мен?

— Няма ли „Здравей, как си“?

— Днес не съм в настроение за любезности.

— Изглеждаш ужасно.

— И ти не си особено любезна. — Хамънд мрачно се усмихна. — Всъщност за втори път ми казват колко зле изглеждам. Така започна денят ми.

— Какво има?

— Не разполагаш с много време. Аз също, затова казвай: имаш ли нещо за мен или не?

— Нали ти се обадих? — отвърна тя с раздразнение.

Не можеше да я вини за тона й. Знаеше, че се държи като глупак. След разговора си с Дейви бе още по-объркан от преди. Когато се качи в колата си и извади клетъчния телефон, за да провери има ли съобщения, се зарадва да чуе гласа на Лорета, която настояваше възможно най-скоро да отиде в „Шейди Рест“. Срещата с нея би удължила деня, който и без това му се струваше безкраен. Все пак нямаше търпение да узнае до какво се е добрала.

Поклати глава, въздъхна дълбоко и се извини.

— Вбесен съм, Лорета, но не биваше да изливам яда си върху теб.

— Имаш нужда от питие.

— Твоето решение за всички проблеми.

— Не за всички. Но това е най-бързото лекарство за лошо настроение.

Поръча му бърбън с вода.

След по-малко от минута Хамънд отпи първата глътка.

— Добре изглеждаш.

Тя се засмя, докато преглъщаше студената сода.

— Може би, като ме гледаш през дъното на чашата.

Значително се бе променила от понеделник. Беше доста по-добре сресана, а дрехите й бяха чисти и изгладени. С правилно сложен грим бръчките по лицето й не бяха така очевидни. Погледът й бе ясен и съсредоточен. Въпреки че се бе засмяла на комплимента му, той бе сигурен, че е поласкана.

— Просто съм малко по-чиста.

— Боядисала си косите си?

— Идеята беше на Бев.

— Добра е.

— Благодаря. — Преднамерено вдигна ръка и докосна новата си прическа. — Зарадва се, когато разбра, че имам работа. Казах й, че е само временна, но все пак беше доволна. Позволи ми да се върна в апартамента при едно условие… вечно поставя условия, като теб… да посещавам редовно сбирките на анонимните алкохолици.

— Как си?

— Ръцете ми треперят сутрин, но ще се оправя.

— Браво, Лорета! Чудесно — каза той и беше искрен. Замълча за миг, което бе знак да приключат с тази тема и да преминат към истинската причина за срещата. — Какво откри?

Тя му намигна.

— Златна жила. Заслужавам да ми предложиш работно място в прокуратурата. Или да бъда майка на децата ти.

— Толкова ли е ценно?

Хамънд остави чашата си. Бърбънът щеше да го замае след питието, което бе изпил у Дейви. Освен това имаше чувството, че сведенията, които ще получи, ще го разстроят и е по-добре да ги приеме с бистър ум.

— Имам информатор, чието име няма да ти кажа, истински компютърен гений…

— Нъкъл.

— Познаваш ли го?

— Помага и на мен. Той е информатор на всички.

— Подиграваш ли ми се? — попита Лорета, учудена и доста раздразнена.

— Значи си въвлякла и него?

— По дяволите! — възкликна тя и удари по масата. — Не мога да повярвам, че този малък негодник ме накара да се чувствам виновна за това, че извих ръката му и го подтикнах към компромис с професионалната етика.

— Нъкъл е ужасно продажен тип. Затова не се обърнах директно към него. Нямам му доверие.

Хамънд не се безпокоеше, че някой ще разбере за връзката му с ровенето в миналото на Алекс. Бе повярвал на Лорета, когато му се бе заклела, че по-скоро би позволила да отрежат езика й, отколкото да издаде тайната му. Но се запита дали и още някой не се е опитал да примами Нъкъл със същата цел.

— Когато се обърна към Харви, той знаеше ли нещо за случая?

— Стори ми се, че не. Но започвам да се съмнявам в него, както и в собствените си инстинкти. Защо?

Хамънд сви рамене:

— Любопитен съм дали и още някой не му е поръчал да направи проучване за доктор Лад.