Сандра Браун - Алибито

Пътуването към насладата бе бавно. Нямаше разписание и краен срок, нито страх за бъдещето. Един блажен сън не можеше да има последствия.

Усети как тя промени позата си, но няколкото леки, нежни целувки не го подготвиха за топлата мекота, която г обгърна. Чувствените й ласки бяха несравними. Затаи дъх и сладостна вълна завладя всички негови сетива. Не можеше да помръдне тялото си, изпълнено с горещ копнеж.

Инстинктивно протегна ръка към нея. Потърси. Откри. Копринена мекота. Загадъчни дълбини. Центъра на вселената. Пулса на човечеството. Пътя към живота.

Леко раздвижи пръсти и тя потръпна от възбуда. Достигна с палеца си до древна истина. Тихите й стонове на наслада бяха несравним дар. Не точно звуци. По-скоро вибрации в тялото й, които улавяше при нейните ласки.

Този реален сън, тази забрава бе толкова сладка, че не искаше да я напусне. След бавно достигнатите мигове на блаженство се почувства така, сякаш бе започнал да се топи.

В съзнанието му смътно проблеснаха признаци на нещо злокобно и грозно, но не им позволи да изплуват. Не сега. Не тази нощ. Утре.

Неговото „утре“ започна няколко часа по-късно с уплашен вик:

— Мили боже!

Четвъртък

Стефи продължи да крещи, докато тичаше нагоре по стълбите. Когато стигна до спалнята на Хамънд, той седеше на леглото, изправил гръб и притиснал глава между дланите си. Изглеждаше така, сякаш сърцето му всеки миг щеше да се пръсне.

— Помислих, че си убит. Видях окървавените кърпи…

— По дяволите, Стефи! Едва не получих удар.

— Ти? А аз! Добре ли си?

Тревожно се огледа из стаята, сякаш търсеше нещо.

— Колко е часът? Какво правиш тук? Как влезе?

— Все още имам ключ. Какво ти се е случило?

— Ами… — Той погледна превързаната си ръка, сякаш я виждаше за първи път. — Снощи ме нападнаха. — Посочи към шкафа. — Ще ми подадеш ли слипове?

— Нападнали са те? Къде?

Бельото му беше във второто чекмедже. Тя му подаде боксерки. Хамънд стъпи на пода от другата страна на леглото.

— И в крака ли си ранен?

— Да, но не толкова тежко, колкото в ръката.

Наведе се, нахлузи бельото и го плъзна нагоре към бедрата си. Преди да се изправи, хвърли й строг поглед.

— О, за бога, Хамънд! Виждала съм те гол.

Той отметна чаршафа, стана и придърпа боксерките си, а след това вдигна бутилката вода от нощното шкафче и я пресуши.

— Ще ми кажеш ли какво се е случило или не?

— Казах ти, че бях…

— Нападнат. Разбрах това. Какво е станало с ръката ти?

— Раниха ме с нож. Както и в крака.

— Господи, можело е да те убият. Къде беше? — Когато й съобщи мястото, Стефи отбеляза: — Е, нищо чудно. Какво си търсил в онази част на града?

— Помниш ли Лорета Буут?

— Алкохоличката?

Хамънд се намръщи, но кимна:

— Престанала е да пие и има желание отново да се занимава с частни разследвания. Помоли ме да се срещнем в едно от нейните убежища. Този тип ме сгащи, докато вървях към колата си. Съпротивлявах се, но той имаше автоматичен нож. Едва спечелих време да се кача. Карах дотук и повиках лекар. Той заши ръката ми.

— Уведоми ли полицията?

— Не исках още повече да ме стреснат. Но ти го направи вместо тях.

— Защо не отиде в болницата?

— Поради същата причина. — Отправи се към банята, накуцвайки с десния крак. — Раните не бяха чак толкова тежки.

— Не били тежки! Хамънд, кошчето за смет е пълно догоре с окървавени кърпи.

— Изглежда много по-ужасно, отколкото беше в действителност.

Две обезболяващи таблетки бяха достатъчни.

— Имаш ли нещо против?

Беше го последвала в банята. Излезе, затвори вратата и извика отвън:

— Виждала съм те и да пикаеш.

Стефи се върна до леглото и седна там, откъдето Хамънд бе станал. Освен празната бутилка от минерална вода и една чаша, върху шкафчето имаше превръзки и опаковка болкоуспокояващи. Бяха с етикет на фармацевтична фирма. Името на лекаря не бе отбелязано.

Хамънд излезе от банята, докуцука до нея, избута я от леглото си и уви чаршафа около кръста си.

— Откога си толкова срамежлив? — попита тя.

— А ти откога си толкова любопитна?

— Не мислиш ли, че имам право да се интересувам? Хамънд, първото, което видях, когато влязох тук, бяха цяла торба кърпи, напоени с кръв. Може би ти се струва твърде сантиментално, но се запитах дали моят колега, да не кажа бивш любовник, към когото все още съм много привързана, не е станал жертва на психопат-убиец.

Той недоверчиво повдигна вежди.