Сандра Браун - Алибито

— Кой убиец разчиства след себе си?

— Някои от тези типове държат на реда. Но явно не разбираш какво имам предвид.

— Напротив, Стефи. Проявила си загриженост. Ако ти беше пострадала, и аз бих реагирал по същия начин. Но както виждаш, все още дишам. Ранен съм и имам силни болки, но дишам. Ще се почувствам доста по-добре след един горещ душ и няколко чаши още по-горещо кафе.

— Това намек да си тръгна ли е?

— Правилно схващаш.

Тя погледна превръзката на дясната му ръка.

— Кой беше лекарят?

— Не го познаваш. Стар приятел от студентските години. Дължеше ми услуга.

— Как се казва?

— Какво значение има? Не го познаваш.

— Хм.

— Какво?

— Нищо.

— Питай.

— Защо не искаш да подадеш оплакване в полицията?

— Не си струва да вдигам шум. Негодникът не ми взе нищо.

— Но те е нападнал със смъртоносно оръжие.

С нескрито раздразнение той й заговори като на слабоумна:

— Няма да има полза. Не мога да го идентифицирам. Честна дума, дори не зная бял ли беше, чернокож или мексиканец, висок или нисък, слаб или дебел, с коса или плешив. Беше тъмно. Всичко стана за броени секунди и единственото, което успях да видя, беше как острието на ножа се приближава към мен. Само това ми направи впечатление, така че побързах да се разкарам оттам. Би било пълна загуба на време да се обаждам в полицията, защото щяха да съставят някакъв доклад и нищо повече. Имат по-важна работа, аз също. — Направи измъчена гримаса и отпусна дясната си ръка върху лявата. — А сега би ли излязла, за да взема душ и да се облека?

— Имаш ли нужда от помощ?

— Благодаря, но ще се справя сам.

— Защо не вземеш един ден отпуск? Мога да дойда отново по обяд, да ти приготвя нещо за ядене и да ти кажа какво сме научили от онзи приятел.

Хамънд отвори чекмеджето с тениските си. Често му се бе подигравала заради колекцията от износени фланелки, които често обличаше у дома. Взе най-горната. „Навярно е любимата му“, помисли си Стефи, защото той я приближи към лицето си и вдиша дълбоко.

— Какъв приятел?

— Не съм ли ти казала! — Плесна се по челото. — Когато те видях в това състояние, забравих за какво съм дошла. Докато отивах на работа, Смайлоу позвъни по клетъчния ми телефон. Има един чешит в градския затвор.

Стефи не можа да си обясни какво го кара толкова дълго да съзерцава тениската си. Хамънд отбеляза разсеяно:

— В градския затвор е пълно с чешити.

— Но само един от тях твърди, че е брат на Алекс Лад.

Хамънд внезапно се обърна. Лицето му още повече пребледня. Тя предположи, че е от остра болка. Беше се завъртял толкова бързо, че бе ударил лакътя на ранената си ръка в ръба на отвореното чекмедже. Протегна лявата и се подпря с нея.

— Мисля, че е лудост да ходиш в кантората днес, Хамънд. Погледни се. Едва се държиш на краката си и си блед като платно. Ръката ти…

— Забрави за проклетата ми ръка!

— Престани да крещиш.

— А ти престани да се правиш на майка.

— Ранен си.

— Добре съм. Какво казва онзи тип?

— Казва се Боби Търнбул. Не, не беше така. Нещо подобно.

— За какво е в затвора?

— Смайлоу не успя да ми каже, защото побързах да затворя и да дойда тук.

— Какво е…

— Хамънд, честна дума! Нямам представа. Всичко, което знам, е, че онзи Тримбъл… това беше името. Боби Тримбъл. Арестували са го снощи и се е обадил на Алекс Лад по мобифона си. Не била у дома. Един от полицаите слушал внимателно и когато чул, че се опитва да се свърже с нея, си спомнил, че е свързана с убийството на Петиджон. Веднага се обадил на Смайлоу.

Хамънд прибра тениската обратно в чекмеджето и шумно го затвори.

— Размислих. Не бързай да тръгваш. Ще ми бъде трудно да шофирам с една ръка, затова ще дойда с теб в твоята кола. Почакай ме пет минути.

Докато се приготвяше, Стефи слезе по стълбите и позвъни на Смайлоу, за да го предупреди, че ще закъснее.

— Нападнат?

— Така казва.

След кратка пауза Смайлоу попита:

— Не ти ли се струва съмнително?

— Не особено. Само… — Тя замислено прикова поглед във вратата на тоалетната, затисната с голямата торба, пълна с окървавени кърпи. — Не е в стила на нашия борец за справедливост да си трае, след като е бил нападнат с автоматичен нож. Опитва се да ме убеди, че раните не са сериозни, но изглежда така, сякаш се е борил с гризли.

— Може би просто се срамува, че е бил толкова непредпазлив.

— Може би. Както и да е, идваме след петнадесетина минути.

Не му каза за неправдоподобното обяснение на Хамънд защо не е отишъл в болницата. Историята за „стария приятел от студентските години“ очевидно бе измислена. Хамънд никак не умееше да лъже. Би трябвало да взема уроци от Алекс Лад. Явно се възхищаваше на дарбата на тази жена да…