Сандра Браун - Горещо утро

Но той не би могъл да си представи, че ще се засмее, дори ако животът му зависеше от това. Още повече пък да си представи, че има сили да отмести поглед.

Стените на стаята ги обгръщаха като нежна длан. Това беше малка къща, само с една стая отпред, спалня от едната страна и тази кухня от другата. Беше планирана и построена с идеята по-късно към нея да се достроява. Но сега с миниатюрните си размери сякаш ги притискаше плътно един към друг. Надвисналата тишина допринасяше за интимността.

— Ти си толкова обидчива, Бенър — прошепна той. Дали се страхуваше, че ще разруши очарованието, ако заговори високо?

— Ти също.

— Обиждаш се от всичко, което кажа. Не можем да продължаваме да се дразним така.

— Не.

— Не мога да се отнасям с теб както преди.

Тя пое дъх в кратка, накъсана въздишка.

— Знам. Нещата никога не могат да станат такива, каквито са били.

— Съжаляваш ли за това?

— Да, а ти не съжаляваш ли?

Той кимна.

— Трябваше да помисля преди да те помоля да… — тя прехапа долната си устна и я задържа така, преди да продължи. — Тази нощ ще бъде бариера между нас отсега нататък. Винаги ще я помним.

О, Господи, той я помнеше. Помнеше я с всяка мъжка клетка от тялото си. Очите му, скандално неподчиняващи се на разума, се бяха спрели на идеалната форма на нейните устни. О, само да можеше да забрави леките й въздишки, когато езикът му за първи път опита устата й. Само да можеше да забрави срама й, когато устните й сами се научиха да му отговарят.

Без да съзнава, той се беше навел към нея, докато топлината на телата им се смеси и те се съединиха. Той усещаше биенето на сърцето й в основата на шията, докато отново и отново я притискаше с устни. Още усещаше сладостта върху езика си.

Гърдите й го накараха да спусне надолу очи. Зърната й се открояваха под роклята. Той ги забеляза и закопня за тях.

Беззвучна въздишка завибрира в гърдите и гърлото му. Под копчетата на панталона беше напрегнат и твърд като камък.

Отмести очи и разгледа лицето й, черния облак непокорна коса, която го обграждаше и я пожела до болка.

— Бенър…

— Да…

Внезапно той осъзна, че се кани да я целуне отново. И ако го направи… Ако го направи, нямаше да може да спре дотук. Щеше да сведе глава и да целува гърдите й направо през дрехите. Да поеме с устни сладките връхчета, да обгърне с ръце бедрата й и да ги придърпа силно към себе си, както беше сторил преди, премествайки я върху твърдия си член.

Той беше готов да повтори немислимото отново. Преди да се е поддал на изкушението, отстъпи.

— Ще се видим утре сутринта. Ако имаш нужда от нещо, повикай ме.

— Къде отиваш?

Беше още твърде рано за сън.

— Отивам да проверя онази временна кошара, която направихме днес. Ренди не може да забие и един пирон.

— Мисля, че добре се справи като за първи ден.

Нейното внимание към каубоя беше катализаторът, от който се нуждаеше, за да избухне. Той показа разочарованието си, като изрече нервно:

— Е, не забелязах да е чак толкова добър. Ако не се справя с работата, ще си отиде.

С тези думи той затръшна външната врата.

Нощта беше невъобразимо тъмна. Бенър не съзнаваше колко уединена е малката й къща, докато мракът не я обгърна.

Откакто се беше родила, тя спеше в дом с други хора. Тази нощ за първи път в живота си щеше да бъде съвсем сама. Сънят не идваше да прогони самотата. Ушите й долавяха всеки звук. Шумовете на населената къща никога не я бяха плашили в Ривър Бенд в спалнята й с первази и плетени пердета. Звуците там бяха познати и успокоителни. Тя познаваше всяка сянка под прозорците.

Но тази нощ дори шепотът на листата беше ужасяващ. Чуваха се жалостните въздишки на новите дъски. Сенките бяха чужди и враждебни.

Не сгреши ли като напусна дома и семейството си? Тя не разбираше как Мама Лангстън може да живее сама в барачката. Лидия и Рос често я бяха канили да заеме една от стаите на горния етаж. И тя винаги непреклонно отказваше. Бенър не можеше да си представи как може да предпочетеш самотата пред това да си заобиколен с хора, които те обичат.

Тази самота беше ужасна. Дали не беше постъпила импулсивно като се премести да живее сама? Ами ако трябваше да изживее дните си тук, без да има някого, с когото да споделя нощите? Да остарее, живеейки сама? Каква полза да създаде добре работещо ранчо, ако няма с кого да го сподели?

Като продължи да си задава такива въпроси, споходена от всякакви глупави мисли, тя отхвърли завивките и отиде до прозореца. Най-накрая се появи слабата светлина на луната. Тя погледна към конюшнята. Изглеждаше необживявана, почти неестествена с новотата си. Нямаше ги острите миризми на коне както в Ривър Бенд, където тя и Лий си играеха на криеница преди. Тази беше чужда.