Сандра Браун - Горещо утро

— Мислиш ли, че ще излезе нещо от това — аз и Бенър да работим заедно?

Мислите на Мама се стегнаха около думите му, подобно на железен капан около подмамено животно. Бенър. Бенър? Възможно ли е? Тя гледаше Джейк отблизо без той да забелязва. Той се въртеше на стола, сякаш имаше мравки в панталона си; пръстите му неспирно се движеха по чашката с кафе. Налице бяха всички симптоми. Да, това е. Нещо, свързано с Бенър.

Момичето много приличаше на майка си. Беше привлекателно по онзи прелъстителен начин, който мъжете не можеха да не забелязват. Но Джейк и Бенър? Беше трудно да го възприеме. Разликата във възрастта им е 17, не — 18 години. Той винаги се е отнасял с нея като с малка сестричка. Странни неща ставаха.

— Мисля, че ще стане — изрече Мама небрежно. — Тя ще има много работа и няма да прави грешки — и стана да разбърка боба, който къкреше на печката.

— Това момиче го глезеха в Ривър Бенд, включително и аз. Тя преживя първото си голямо разочарование в живота. Не ми харесваше много този Шелдън. Ако питат мен, стана най-доброто, което можеше да стане. Все някога трябваше да научи, че животът не винаги ще изпълнява всички нейни желания. Мис Бенър Коулман… Може да не е прозвучало добре, но ти знаеш, че я обичам като своя сестра.

— И все пак, зная че е упорита и твърдоглава — като буре с динамит, готово да се възпламени. И мъжът, който направи това, или ще съжалява до края на дните си, че е подпалил фитила, или ще бъде дяволски доволен. Зависи от човека.

Тя видя как адамовата му ябълка подскочи преди да се върне на мястото си. Беше Бенър, добре. Мама се обърна да посоли боба.

— Откъде знаеш, че точно мъж ще я… ъ-ъ-ъ, възпламени?

Мама се засмя:

— Тя е дъщеря на майка си, затова. И на баща си. И израсна, усещайки топлината между тях. Пътищата на мъжа и жената не са й чужди. Знаеш ли какво мисля?

— Какво? — попита Джейк с глас, който сякаш не беше негов.

— Не че толкова много й се искаше да се омъжи за този Грейди, колкото просто да се омъжи. И никакви „ако“, „и“ или „но“ по този въпрос.

— Не знам нищо за това — Джейк се изправи внезапно и отиде до мивката. Зае се да изпомпва вода и да налива и излива чашката. Той погледна през прозореца. Бенър се прощаваше със семейството си. Лий се наведе и я целуна по бузата, а тя лекичко го тупна. Той я боцна в корема и двамата се разсмяха. Рос и Лидия, прегърнати през кръста, им се усмихваха с обич.

— Но ще ти кажа нещо — подзе отново Джейк навъсено като се обърна, изненадвайки майка си с възбудения си вид. — Рос ми даде работа. Дяволски добра работа и аз съм доволен, но тя ще е свързана с много тежък труд. Нямам намерение да търпя никакви глезотии от страна на Бенър. Абсолютно съм сигурен, че няма да понасям никакви нейни капризи. И колкото по-скоро това й влезе в главата, толкова по-добре.

С тези думи той си взе шапката и се измъкна през задната врата.

— Хубав ли е царевичният хляб?

— Да, много.

— Е, можеше да кажеш нещо.

— Току-що казах. Хубав е.

— Благодаря — Бенър дръпна чинията пред него и бързо я отмести настрана.

Дланите на Джейк се свиха в юмруци, така както си бяха на ръба на масата, докато той бавно преброи до десет със здраво стиснати очи, опитвайки се да се овладее. Това беше първата им вечеря заедно. Първата от многото, които предстояха. Коулманови и Мама си бяха отишли. Каубоите напуснаха скоро след тях. Те нямаше да се върнат до другата сутрин. Дотогава той и Бенър щяха да бъдат сами.

От тази първа вечер зависеше как ще протичат останалите. Ако те преживееха тази нощ, може би имаше шанс да работят заедно.

Когато отвори очи, тя стоеше с гръб към него до мивката и миеше чиниите. Беше се преоблякла след пристигането. Вместо панталон и риза сега носеше басмяна рокля на цветя. Роклята повече прикриваше фигурата й, но от друга страна я правеше по-мека и достъпна.

Но той не можеше да я докосне. Така че трябваше да си избие тази мисъл от главата. Бутна назад стола и отнесе чинията си до мивката.

— Не си длъжен да го правиш — сряза го тя, когато той я остави на плота.

— Знам, че не съм. И ти не си длъжна да ми готвиш, но това е част от споразумението. Искам да ти помогна, затова повече недей да спориш.

Той й говореше с ласкавия тон, с който се обръщаше към нея, когато беше малко момиче. Този тон винаги безотказно беше прекъсвал цупенето й. Но лицето, което се обърна към него, не беше на малко момиченце. Беше лице на жена. Смекчено в светлината на лампата, леко влажно от това, че беше държала ръцете си в горещата вода. Розово и обсипано с лунички от дългите часове, прекарани на открито. Очите й бяха забележителни. Той винаги беше мислил така за очите на Лидия, но очите на Бенър бяха дори по-интересни. Можеше да види отражението на лицето си в златисто-зелените им дълбини и почти беше готов да се засмее на глупавото си изражение. То имаше смаяния израз на човек, току-що натъкнал се на невидима стена.