Сандра Браун - Горещо утро

— Те си получиха своето на сватбата, нали скъпи? — Уанда се прокрадна до него и спусна ръка по предницата на панталона му. Той я отмести.

— Всички тези Коулман ще запомнят Бърнс, нали Грейди, миличък? И те, и оня русокос мъж, дето насочи пистолет към гърлото ти. — Тя се изкикоти, когато той почервеня от възмущение. — Как каза, че му е името?

— Лангстън, Джейк Лангстън — той отиде до масата и без да обръща внимание на отвратителните катерици, наведе дамаджаната и отпи голяма глътка от парещото уиски на Доги.

— Джейк Лангстън — повтори Уанда замечтано. Тя бавно прокара език по устните си, като гледаше Грейди с присвити очи. — Хм, той сигурно е приятел на Коулман, но харесвам тези каубои.

Доги се спусна към нея и я плесна така силно, че главата й отлетя назад.

— Престани с тези мръсни приказки. Сега си съпруга и ще спреш с проститутските си номера или ще ти сменя физиономията, с която толкова се гордееш.

Тя се сви и избърса кръвта, избила по устната й:

— Не исках да кажа това, татко.

— Гладен съм. Отивай да оправиш катериците. Грейди, оставаш за вечеря.

— Не мога, аз…

— Казах, оставаш — Доги говореше тихо, но този пресипнал глас съдържаше по-голяма заплаха, отколкото ако беше викнал. Очите му, святкащи под гъстите вежди, гледаха с маниакална неподвижност. По устните му се стече тютюнев сок, докато се усмихваше злобно. Той побутна дамаджаната към Грейди.

— Пийни си още и ми кажи защо Уанда да не може да живее в града.

Грейди се отпусна в паянтовия стол гневен и разочарован.

— Има едно семейство, което иска да купи къщата. Не можем да се нанесем, ако сделката стане.

— Не я продавай — привидно меко каза Доги, като избърса уста с юмрука си, след като сръбна от дамаджаната.

— Не е толкова просто.

Доги сложи дамаджаната обратно върху лепкавата, засъхнала кръв, останала от катериците. Уанда ги беше изнесла на порутената веранда, за да ги одере. Тя хвърли вътрешностите на глутница дръгливи песове, които се сборичкаха за месото.

Грейди преглътна отвращението си. По дяволите, не може да живее с тази човешка измет. Но оставаше ли му друг избор, освен да се ожени за Уанда? Пасторът беше там, а пистолетът на Доги опираше в гърба му. Сега се опитваше да избегне преместването в къщата, но извиненията му вече се бяха изтъркали. Трябваше да направи нещо преди да му бяха отнели нормалния облик, както на всичко останало. Той беше един отчаян човек, готов на отчаяни действия, за да се освободи от тези паразити.

Веднъж взела решението, Бенър се зае с изпълнението му. На другия ден заедно с Лидия опаковаха всичко, което смятаха за необходимо за домакинството. Сандъците бяха натоварени на каруци и прекарани през реката.

— Няма нужда това да бъде пазено — каза Бенър, слагайки куп калъфки за възглавници и кърпи, старателно избродирани за чеиза. — Мога да ги пусна в употреба.

— Бенър, какво изпитваш към Грейди сега? — попита Лидия. — Знаеш, че са го заставили да се ожени за онова момиче на Бърнс. Така се говори в града. Баща ти вчера беше там…

Бенър въздъхна и се отпусна на пода, където майка й опаковаше ароматизираните с лавандула чаршафи в една кутия. Тя си играеше с украсения ръб на една калъфка.

— Не чувствам нищо, мамо. Не е ли странно? Мислех, че го обичам. Предполагам, че продължавам по свой начин. Съжалявам, че така се разруши животът му. Отначало бях ядосана. Сега усещам само празнота в себе си.

Лидия стисна ръката й.

— Правилно постъпваш. Не можеш да се виниш за нещо, за което не си виновна. Гордея се, че си моя дъщеря.

— О, мамо — погледна я Бенър. Не беше загадка защо Лидия е обичана от двама мъже. Тя не беше хубава в онзи, класическия смисъл. Красотата й беше в нейната неповторимост. Цветовете й бяха пламенни, фигурата — предизвикателна. Много преди да разбира защо, Бенър беше виждала как каубоите спират работа и се заглеждат след майка й, когато тя минаваше през двора. Ако Бенър можеше да си избира майка, не би взела никоя от префинените дами от града, които изглеждаха малокръвни в сравнение с Лидия. Тя би избрала тази, с която беше благословена.

Тя се наведе и целуна майка си по бузата.

— И аз се радвам, че си ми майка. Винаги съм се гордяла с теб.

Лидия отпъди нахлуващото вълнение:

— По-добре да се върнем към работата, преди да сме започнали да сантименталничим.

Работиха усърдно през целия ден и вечерта, така че когато дойде време Бенър да си легне, тя беше твърде уморена и изтощена, за да я спохождат спомени.