Сандра Браун - Горещо утро

— Бенър? — попита меко той — Добре ли си?

Тя вдигна глава и го погледна:

— Какво искаш да кажеш?

Очите му се впиха дълбоко в нейните, отхвърляйки всякакви преструвки между тях двамата, колкото и мъчително да беше:

— Точно това, което казах. Дали си добре? Има ли някакви… неприятни последици, някаква болка?

Внезапно й се прииска да го накаже. Да се хвърли към гърдите му и да заудря с юмруци. Искаше да му извика, че е кървяла и страдала в мъчителна агония след това, което той й беше сторил. Но не можеше. Защото не беше така. Джейк не беше направил нищо, за което тя да не го е молила. И поклати глава, преди отново да отмести погледа си.

— Не.

Усети как той се отпусна облекчено. Не беше дори движение, само внезапно отслабване на напрежението на тялото, сякаш беше задържал дъха си дълго време.

— Господи, поболях се от безпокойство. Исках да те попитам тази сутрин, но… е, просто нямаше възможност да поговорим.

Неспособността й да отговори го подтикна. Той отчаяно искаше да изясни нещата. Искаше тя да му каже, че не трябва да се тревожи повече. Да каже, че е добре и му прощава.

— Предупредих те, че това ще те нарани, Бенър.

— Очаквах го.

— Значи те е наранило?

— Малко.

— Трябваше да бъда по-внимателен.

— Всичко е наред.

— Не исках да те боли.

— Моля те, Джейк — прошепна тя, като наведе глава и запуши ушите си, за да не чува това, което той й напомняше. За нещастие, нямаше какво да я предпази от думите, които ехтяха в главата й.

„Не исках да те боли, Бенър.“ „Ще те нараня.“ „О, Господи, колко си сладка!“

После тялото й беше разкъсано сякаш от последно издихание — то проехтя отново и отново. Дори сега в нея оживя онзи миг на великолепна болка, мигът, в който той напълно я завладя.

Джейк я гледаше. Чувстваше се безпомощен и се ядосваше на себе си. Тя изглеждаше толкова крехка и беззащитна! Редицата копчета отзад на роклята само подчертаваха грацията й. Той искаше да положи там ръка и да я успокои, но не можеше да я докосне.

Преди никога не се беше замислял над това. Често я беше докосвал, сграбчваше я в мечешка прегръдка, карайки я да пищи от престорена болка, дърпал я бе за непокорните кичури коса. Не беше ли я плеснал в деня на сватбата по задника? Той не можеше да си представи подобно нещо сега. Бяха се лишили от възможността за такива игри.

— Не искам да говорим за това — каза Бенър грубо, като свали ръце от ушите си.

— Трябва да поговорим. Няма да смеем да се срещнем, ако има нещо между нас, което да ни измъчва.

Тя гневно го погледна:

— Защо не помисли за това преди, Джейк? Защо ме постави в положение да избирам? Защо просто не отказа работата и не замина?

— Опитах се, но не можах.

— Защо?

Тя вече не беше смутена, нито кротка. Отново пламтеше, цялото й тяло трепереше от скрито разочарование.

Как можеше да я иска отново? Как, след като би направил всичко, би дал всичко, за да върне онова, което вече се беше случило? Как можеше да желае да подчини това нежно тяло на своето, пак да опита сладостта на устата й? Само още един път…

Спомените не го оставяха на мира. Те стояха в съзнанието му, готови да му напомнят, да го измъчват, сякаш развяваха червен плат пред разярен бик. Сега вече той знаеше колко жива е косата й, когато се навива около пръстите му. Познаваше вкуса на кожата и мекотата на ухото. Против волята очите му се спускаха към гърдите й, които сега потрепваха от гняв. Наистина ли беше ги обгръщал с ръце, или само му се искаше да си мисли, че е било така?

Джейк вдигна поглед към лицето й, и го спря върху устата. Той я беше осквернил, насилил с езика си. Даже някои долнопробни проститутки не позволяваха да ги целуват толкова интимно. После той се намрази за това и се чудеше защо Бенър не го спря. Но всичко, за което можеше да мисли в момента, бе да го направи отново. Искаше му се за втори път да опита сладостта, която се криеше зад устните й. И още повече се намразваше.

Той рязко се обърна, при което удари лакътя си в оградата. Силно стисна ръце пред устата си и почука с ноктите на палците си по предните зъби. Челюстта му беше твърдо очертана.

— Ще остана, защото знам, че ти го дължа.

— Дължиш ми го?

— Да, дължа ти го. По този начин искам да възмездя това, което взех.

— Недей да правиш самопожертвувателни жестове. Не си взел нищо, което аз да не съм ти предложила.

Мускулите на ръцете му се стегнаха.

— Ти ми го предложи, но аз трябваше да те напердаша и да те изпратя вкъщи — очите му пробягаха по тялото й — но не го направих. Дължа ти това, за да мога да доведа ранчото до едно добро начало. Може би тогава ще си отида с чиста съвест.