Сандра Браун - Горещо утро

— Не искам съжалението ти!

Той обърна глава и студеният блясък в очите му я сепна.

— Аз не те пожалих онази нощ, нали? Дяволски сигурно е, че не го направих от състрадание — той пристъпи напред и я хвана за раменете. — Аз те исках… Просто те исках. Ти ме възбуди, Бенър. Толкова много, че нищо не можех да направя със себе си. Но след като реших да го направя, не можах ли да те взема бавно, а не като някакъв…

По-късно той не можа да си обясни какво спря потока от думи. Внезапно устните му останаха без думи, а съзнанието — празно. Бенър го гледаше. Очите й бяха прозрачни, устните — леко разтворени.

Той сведе поглед, очарован от мекия израз на лицето й. Те прочетоха с поглед мислите си, съживявайки онези моменти на огнено обладание, когато телата им бяха слети. Споменът за това отказваше да бъде погребан в подземията на съзнанието като нещо мъртво. Той беше прекалено жизнен. Бушуваше в тях като нещо живо, почти осезаемо. Обгръщаше ги невидим, безшумен и разтърсваше до дъно душите им, така както тялото на Джейк се беше разтърсило във върховия момент.

После всичко свърши.

Бенър първа отклони поглед. Джейк спусна ръце от раменете й. Тишината продължи безкрайно. И двамата бяха смутени. Бенър трескаво се молеше той да не усеща копнежа й по онова непознато нещо извън нея. Джейк се питаше дали тя знае как отчаяно иска той отново да се повтори всичко…

— Защо оставаш?

— Имам нужда от работа.

Говореха тихо, без да се гледат. Това беше нещо, което трябваше да бъде казано. То трябваше да бъде изяснено сега — в противен случай щеше да остави горчилка между тях.

— Винаги можеш да намериш работа като каубой.

— Да, но това не е живот, или поне не за моята възраст. Имам нужда от спокойствие, Бенър.

— Виждам. — И тя имаше нужда. — И това е единствената причина?

— Трябва да бъда близо до мама — той изтъкна същия аргумент, който беше използвала Лидия пред него. А майка му наистина беше стара и кой знае кога щеше да удари и нейният час.

— Разбирам те.

— Но аз все пак отказах първото предложение на Рос.

— Защо?

— Защото знаех как би се чувствала с мен след… след онази нощ.

— А защо промени решението си?

— Заради упоритостта на баща ти. Той нямаше да ти даде това, което искаш, докато и аз не бъда включен.

— И двамата знаем, че аз можех да променя решението му. — Тя го погледна.

Не искаше да му зададе този въпрос, но трябваше да знае:

— Защо оставаш, Джейк Лангстън?

Той открито срещна погледа й:

— Защото Лидия ме помоли.

Бенър безмълвно кимна. Обърна се и закрачи бавно през тревата към къщата. Е, добре, тя беше попитала и той й беше отговорил.

Беше изненадана и малко уплашена, че толкова много я заболя от това.

— Това ли е всичко?

Уанда Бърнс, мръсна, както винаги, сложи ръце на кръста, изправяйки се пред съпруга си. Тя ровеше в една от кутиите, донесена от него в колибата, където живееше с баща си. Върху голите дюшеци без чаршафи бяха разхвърляни бельо, шапки, ръкавици, обувки.

— Всичко? — изръмжа Грайди. — Не е ли достатъчно? Не можеш да носиш нищо от това, докато хлапето ти не се роди.

Той я погледна с явно отвращение. Беше мръсна. Лицето й беше подпухнало, ръцете и краката — също. Тялото й беше неприлично натежало от бебето, което той не признаваше за свое. Защо го беше накарала да й купи нови дрехи? Може би това беше нейният начин да поставя условията си и да премахне всякакви съмнения относно това, че тя е истинската мисис Шелдън.

— Искам да бъда облечена като истинска дама, когато ходя в града с теб — каза тя.

Грейди мислеше, че по-скоро ще умре, отколкото да отиде някъде в нейната компания и особено в града, където шушуканията го следваха като сенки по улиците.

Беше се изсмял на искането й за нови дрехи, но злобната усмивка на Доги, когато докосна дулото на пистолета, промени мнението му. С неподозирана готовност обеща да донесе някои неща, когато пак дойде. Колибата се намираше навътре в боровата гора. Но не само разстоянието правеше мястото да изглежда далеч от цивилизацията.

Тези Бърнс го правеха на глупак, а той не обичаше това. Трябваше да измисли нещо. Скоро. Но какво? И кога?

— Тези неща изглеждат съвсем прилично, Уанда — каза Доги, докато идваше откъм вратата. Той пристъпи, носейки две мъртви катерици и ги хвърли на грубата маса, въпреки че още кървяха. — Добре ли се отнася съпругът ти с теб, скъпа?

— Мисля, че да, татко — отвърна тя мрачно. — Но той още не иска да ме заведе в страхотната си къща в града.