Сандра Браун - Горещо утро

— Реших да се преместя в ранчото, колкото е възможно по-скоро — внезапно обяви Бенър.

Рос учудено повдигна вежди. Тя преглътна остатъка от гордостта си и добави:

— И да взема Джейк за управител.

Тя не пропусна доволните погледи, които си размениха родителите й. Рос изрече само:

— Добре — и отпи с безразличие от кафето. — Има два жребеца и пет кобили. С един кон повече, отколкото ние с майка ти имахме.

— И малко пари опериращ капитал — добави Лидия. Тя стоеше пред мивката и бършеше ръцете си.

— Опериращ капитал? — попита той.

Лидия хладнокръвно посрещна познатото мръщене.

— Да, опериращ капитал.

Устните на Рос изтъняха под мустаците, а зелените му очи блеснаха. Последва безмълвно противопоставяне на сили. Накрая го чуха да измърморва:

— И малко опериращ капитал — преди отново да отпие кафе.

— Благодаря, татко. Ще ти върна парите с лихва само за една година.

Бенър царствено стана, като че ли не тя, а той е трябвало да отстъпи.

— Моля, кажете на Джейк, че…

— Хм, ти му кажи. Твой управител е. Ти искаше време да обмислиш, иначе щеше да е назначен още тази сутрин. След като така или иначе го забави, ти ще трябва да му съобщиш добрата новина.

— Но… — тя задържа възраженията си, тъй като двамата я гледаха с любопитство. Тя не искаше те да узнаят защо няма желание да говори с Джейк насаме. При това тя също можеше да си наложи и да се обърне към него по работа.

— Добре.

Токчетата й рязко потракваха, докато излизаше от кухнята. Гърбът й беше изправен, главата — високо вдигната. Но вътрешно беше изстинала. Спря в хола да се погледне в огледалото. Косата, преди сресана, се беше накъдрила от пролетния ветрец и се виеше причудливо. Изглеждаше бледа след двата дни, прекарани вътре. Живинката на бузите поправяше малко впечатлението.

Тя въздъхна. „Е, ще трябва да го направя.“

Отвори външната врата и прекоси верандата с ентусиазма на осъден, когото водят на бесилката. Какво очакваха от нея — да почука на вратата на бараката и да попита за него? Щяха да я закачат безмилостно. Още повече, че бараката беше едно от местата в ранчото, недостъпни за жени.

Може би първо трябваше да провери дали не се занимава със Сторми? Тя забави крачка. Не мислеше, че някога ще може да отиде пак в конюшнята. Спомените за това, което се случи там, бяха твърде пресни.

Тя стоеше на двора в нерешителност. Когато се обърна, съдбата й се усмихна — тя видя Джейк да седи на оградата, която отделяше най-близкото пасбище. Токовете на обувките му бяха закачени на долната преграда. Беше леко приведен напред. Седеше и гледаше към хоризонта съвършено неподвижен. Профилът му се очертаваше в падащия мрак. Държеше пура между устните си.

Бенър се приближи безшумно. Той не я чу, докато тя почти не го докосна. Тогава внезапно извърна глава. Тя стреснато отскочи назад. С едната ръка се хвана за гърдите, сякаш искаше да задържи сърцето си да не изскочи.

Наруга се, че се държи като безмозъчна глупачка.

— Аз… аз… трябва да говоря с теб, Джейк.

Той скочи от оградата и свали шапката си с плавно движение, но осъзнал, че сигурно изглежда смешно, я сложи отново на главата си и я бутна с палец назад. После облегна рамене на оградата в безгрижна поза. Само ако знаеше Бенър, че неговото сърце бие също толкова трескаво като нейното, не би била така нервна. Но той изглеждаше напълно овладян, неподвижен, недосегаем, хладен, отчужден.

Смелостта й отлетя така бързо, както дъхът й в топлия вечерен въздух. Тя обърна глава и погледна натам, накъдето само до преди миг се беше загледал той. Профилът й ясно се отпечата на фона на тъмнеещото виолетово небе. Южният бриз флиртуваше с косите й, като разрошваше черните къдри отпред върху бузите и ги издухваше обратно.

Тя облиза устните си. Очите на Джейк уловиха несъзнателното движение — толкова невинно и така провокиращо. Той затвори очи, за да прогони желанието, което го прониза. Отвори ги точно навреме, за да срещне нейните очи, когато тя отново погледна към него.

— Бих искала да станеш мой управител.

— Искаш?

Тя направи нетърпелив жест с ръце:

— Нямам избор.

— Имаш, Бенър. Само ми кажи да си взема нещата и да се пръждосвам и никога вече няма да ме видиш.

— Какъв избор е това? — запита тя — Всички ще помислят, че сме се скарали. Ще разберат, че нещо между нас не е наред, щом те отпъждам, вместо да те моля да останеш, както правех преди. И какво ще стане? Ти ще си отидеш, а аз ще остана да давам обяснения — завърши тя развълнувано, обърна се бързо и опря лице на ръцете си, сключени върху оградата. След миг чу подрънкването на шпорите му и разбра, че се е приближил. Но ушите не бяха единствените сетива, които й помогнаха да почувства близостта му. Тя усети топлината на тялото му да лъхва гърба й. Беше хвърлил пурата си, но от него все още се носеше мирисът на тютюн. Мирис на кожа. И на мъж. Вътрешностите й олекнаха, после станаха непоносимо тежки и сякаш се устремиха между бедрата.