Сандра Браун - Горещо утро

— Не зная — прошепна той на Сторми.

Това, което знаеше, бе че би преместил земята и небето, за да види лицето й отново оживено и засмяно, или сърдито и гневно, блеснало и пламнало от страст. Всичко, всичко, освен неподвижността на смъртта. Той излезе от обора под дъжда, който образуваше мехурчета и премина през море от кал, за да стигне къщата. Набързо свали мокрите си дрехи и шапката, захвърли обувките си на пода и се спусна през къщата. Спалнята беше все така мъртвешки тиха, както я беше оставил. Той отиде до леглото и коленичи пред него.

— Няма да умреш, Бенър. Няма да ме оставиш. Няма да ти позволя. — шепнеше трескаво той, като сграбчи ръката й и я притисна до устните си. Единственият й отговор беше слаба въздишка, но това беше музика за ушите му. Той скочи на крака, смеейки се и плачейки от облекчение. Той нямаше да я остави да се събуди обкръжена от този потискащ мрак. Всичко трябваше да изглежда жизнерадостно. Ангелът на смъртта нямаше да посмее да се спотайва в къща, в която всички лампи са запалени. Той знаеше, че мисли като побъркан, но това му се виждаше важно. Запали огън в камината и зареди кухненската печка. Стопли малко боб за себе си и поддържаше чайника горещ, в случаи че Бенър поиска да пие като дойде на себе си.

След този прилив на активност, той се почувства изтощен. Седя при Бенър, докато вече не можеше да държи очите си отворени, после отиде в гостната, съблече се, и се зави с одеялото на канапето. Заспа почти веднага.

Беше й горещо. Толкова горещо… Нещо я притискаше, задържайки я на леглото. Устата й сякаш беше пълна с памук. Усещаше пулсираща болка в някаква точка на тялото си, но не можеше да определи къде. Тя с усилие отвори очи. Светлината беше извънредно силна — пробождаше очите й, разкъсваше, нараняваше.

Постепенно зениците й привикнаха към светлината! Те се плъзнаха към прозореца и тя видя стаята, отразен в стъклото. Навън беше тъмно и още валеше. Опита се да се ориентира като възвърне последните си спомени, но не можа да събере разпилените си мисли. Стаята изведнъж стана огромна, после се сви. Долният край на легло изглеждаше не по далеч от носа й след което внезапно отдалечи на мили. От този танц започна да й се гади и задиша тежко с отворена уста, за да го предотврати. Опита се да седне, но остра болка през средата на тяло й я накара да падне назад със сподавен вик.

— Бенър?

Джейк, разрошен, стоеше в рамката на отворената врата. Той се беше подпрял на входа с широко разтворя ръце. Тя бълнува. Сигурно бълнува. Беше гол.

Спусна се към нея и коленичи до леглото, сграбчвайки ръцете й. Очите му шареха по лицето й.

— Как се чувстваш?

Тя го погледна уплашено.

— Не знам. Странно. Какво се е случило?

— Направиха ти операция.

Зениците й се разшириха, независимо от светлина която падаше върху тях.

— Операция? Искаш да кажеш че съм била рязана, Джейк?

— Шт, ето тук, ще ти покажа.

Той пъхна ръката й завивките и внимателно я постави върху превръзки корема. Тя потрепна дори от този слаб натиск.

— По-леко — предупреди той. — Разрезът е още пресен. Не помниш ли, че беше зле?

Спомените й идваха откъслечни. Пътуването към къщи с влака. Трескавата болка в костите. Гаденето. Сграбчващите спазми. Прилошаването, докато Джейк я държеше.

— Апандиситът ти беше възпален.

— Стомашна треска? — очите й се напълниха със сълзи на ужас. — Човек може да умре от това.

— Но ти няма да умреш — възрази той пламенно. — Докторът дойде и го отряза. Ще се грижа за теб. За седмица-две ще бъдеш като нова. Даже по-добре.

Тя се опита да асимилира всичко това, държейки ръката си върху болното място, което отново я заболя.

— Боли.

— Зная — той целуна ръката, която още държеше.

— Тази светлина е извънредно силна.

Той се засмя, посягайки да изгаси лампата на масата.

— Аз съм виновен. Не исках да се събудиш на тъмно и да се изплашиш.

— Ти ли се грижиш за мен?

— Да.

— Къде е майка ми?

Той докосна бузата й.

— Съжалявам, Бенър. Опитах се да премина реката и да ги доведа, но мостът беше отнесен. Невъзможно е да се прекоси реката. Докато дъждът не спре и водата не спадне Ривър Бенд е изолиран. Страхувам се, че си прикрепена към мен.

За момент тя остана да лежи неподвижно, като го гледаше.

— Нямам нищо против, Джейк — тя посегна да докосне бузата му, но ръката й безсилно падна. — Замаяна съм.

— Това е от етера и температурата. Трябва да поспиш. Искаш ли малко вода?

Тя кимна и той й наля от каната на масата.