Сандра Браун - Горещо утро

— Спешно се нуждая от лекар.

— Не изглеждате болен.

— Не е за мен. За моята… жена.

— Кой ще искате?

— Кои са те?

— Двама. Старият Док Хюит и по-младият — Енгълтън.

— Енгълтън.

— Той не е тук. Извън града е за седмица. Отиде при семейството на жена си в Арканзас.

— Къде живее другият? — попита Джейк напрегнато, чудейки се докога ще може да контролира нервите си без да избухне.

Чиновникът обясни на Джейк и веднага се върна към романа си.

Къщата на доктор Хюит имаше бяла ограда. Тънки пердета засенчваха прозорците. Джейк прехвърли юздите на Сторми през оградата и изтича към вратата. Свали шапката си, изтръска водата от нея и почука. Вратата отвори пищна матрона с метално-сива коса и гърди, колкото възглавници.

— Вкъщи ли е доктор Хюит?

Жената го погледна подозрително.

— Аз съм мисис Хюит. Мога ли да ви помогна?

— Трябва да видя доктора — каза Джейк с отслабващо търпение.

— Той обядва. Клиниката ще бъде отворена в три часа.

— Спешно е.

Тя сви устните и ноздрите си, показвайки колко е неприятно, че им прекъсва храненето. Джейк я стрелна със сините си очи и тя реши, че е по-добре да не продължава да спори.

— Един момент.

Тя затвори вратата под носа му. След миг в рамката й застана мъж, който подхождаше на жена си по размери. Той погледна Джейк, прецени го като човек извън закона, дошъл да търси помощ, за да извадят куршум от някой ранен партньор. Поне такова беше описанието на посетителя, което жена му му беше дала. Доктор Хюит си помисли, че първото впечатление винаги е вярно.

— Мисис Хюит каза, че имате спешен случай.

— Една млада жена повръща. Оплаква се от спазми в корема и гадене. Тя е болна. Нуждае се от Вас.

— Ще я прегледам днес, когато Ви е удобно да я доведете.

Когато се опита да затвори, ръката на Джейк задържа вратата.

— Не казах, че се нуждае от Вас този следобед. Тя се нуждае сега.

— Когато обядвам?

— Не давам пукната пара дали обядвате, или не — извика Джейк. — Идвате с мен.

— Вижте, не можете да дойдете тук, изисквайки…

— Познавате ли Коулман?

Устните на доктора увиснаха безпомощно за миг.

— Рос Коулман? Да, разбира се.

— Става дума за дъщеря му Бенър. Сега — ако не искате да видите не само моя пистолет, но и на баща й — предлагам да си вземете чантата и да дойдете с мен. — За сигурно Джейк извади пистолета. — Веднага! Мисис Хюит стоеше с ръце на гърдите.

— Е, аз никога… — повтаряше тя отново и отново.

— Всичко е наред, скъпа — увери я доктор Хюит спокойствие, каквото не изпитваше. Като пусна салфетката, той отиде за палтото и чантата си. — Този, ъ-ъ-ъ, джентълмен, е приятел на Коулман. Той е обезумял и аз смятам да обсъдя грубото му поведе мистър Коулман при първа възможност.

Той погледна към Джейк, който не се интересуваше какво мислят за маниерите му. Единственото, което виждаше, беше бледото лице на Бенър и всичко, което чуваше, бяха молбите й да не я оставя сама.

— Имате ли кон?

— Кабриолет. Отзад в обора е.

— Да вървим.

Джейк прибра пистолета и излезе на дъжда лекаря. Той го последва в обора, помогна му да впрегне коня и поведе кабриолета по улиците на града. Вниманието на доктора по каменните улици беше вбесяващо. Джейк крещеше вътрешно от нетърпение. Всяка минута беше агония за Бенър.

Сякаш изминаха векове, докато въведе Сторми в обора и се спусна да замъкне неохотно дошлия лекар в къщата.

Беше тихо. Прекалено тихо. Джейк влезе в стаята ужасен от това, което можеше да намери. Бенър лежеше безчувствена под одеялата, но очите му различиха слабото повдигане и отпускане на гръдния й кош. Той побутна доктора напред.

С влудяваща бавност доктор Хюит свали палтото си и внимателно го преметна на стола. Той закрепи очила на носа си и започна бавно да надига завивките. Когато Джейк се наведе по-близо, лекарят строго го погледна през рамо.

— Не мога да прегледам младата дама, докато сте в стаята.

Ако нямаше нужда от доктор, Джейк би изтрил надутия израз на лицето му само с един юмрук. Но сега само му отправи изразителен поглед и излезе. Като се чудеше с какво да се захване, той сложи дърва печката и я разпали. Може би тя ще поиска още чай? Може би… може би… може би… Възможностите преминаваха през главата му една от друга по-ужасяващи. Най-накрая лекарят излезе, като бършеше очилата си с бяла кърпичка. Той тъжно клатеше глава, забил нос в обувките.

— Какво е? Какво й е? — попита Джейк нетърпеливо, като изглеждаше, че вниманието на доктора е съсредоточено в очилата му.