Сандра Браун - Горещо утро

Тя не може да умре. Не може. Той няма да позволи! Бог няма да позволи. Докато тромавите пръсти на доктор Хюит разтваряха разреза върху корема, Джейк усърдно се молеше за пръв път от години.

Хюит постави превръзка, смъкна нощницата й и я зави с одеялото. И едва тогава се осмели да погледи Джейк. Уплашените му очи бяха насочени към момичето.

— Цветът й не е добър — забеляза Джейк с безпокойство.

— Тялото й е в състояние на шок.

Докторът благодареше на бога, че момичето не е умряло под ножа, макар че сериозно се съмняваше, че ще преживее нощта. За щастие, апандиситът не беше спукан още, макар да беше пред спукване. Той считаше такива случаи за безнадеждни и мислеше, че е много по-благородно да се остави пациентът да умре, без да изстрада операцията.

— Опитайте да сваляте температурата, като я мокрите с влажна гъба. Сипвайте карбол върху превръзките от време на време и давайте лауданум, ако я боли.

Той събра нещата си и ги нахвърля набързо в обикновено добре подредената си чанта. Искаше да напусне къщата преди момичето да е умряло, да се махне от пистолета на този човек, преди да е получил отмъщение за нещо, върху което няма власт. Някои хора просто не оставят Бог да си гледа работата, да дава и отнема живот без тяхна намеса.

Но той не можеше да напусне къщата толкова бързо, защото трябваше да размени няколко думи с Джейк преди да избяга. Той не знаеше какво е мислил Рос Коулман като е оставил дъщеря си на грижите на този грубиянин, а и тази скандално провалена женитба… Беше ли оставено това момиче съвсем без никакъв контрол?

Той нямаше търпение да се прибере вкъщи и да разкаже на мисис Хюит последния епизод от живота на Бенър Коулман. Разбира се, ще я закълне да пази тайна. Този слух не може да се разпространи из града, без да се разбере, че той е източникът. Нямаше да обиди Коулманови, въпреки че компанията на дъщеря им далеч не беше образцова.

Той се надяваше, че жена му няма да се разприказва. И проклет да е тоя дъжд, който продължава да се лее като из ведро!

Джейк беше разпънал сгъваем стол до леглото й и седеше с ръце, подпрени на коленете. Той не сваляше очи от нея.

Дишането й беше толкова слабо и неравномерно, че само леко раздвижваше завивките над гърдите. Това го плашеше. Не знаеше дали трябва да се безпокои, че тя не показва признаци на идване в съзнание или да се радва проспива най-лошото. Клепачите й потрепваха от на време, сякаш сънуваше лош сън. И оставаше далече все така неподвижно, безшумно, отпуснато.

Той стана от стола, отпъждайки мисълта за смърт. Постави мазолестата си ръка на челото й и си каза, че определено е по-студена от последния път, когато я проверил. Кога си беше тръгнал докторът? Не беше забелязал, нито се интересуваше. Единственото, което сега имаше значение, беше да запази живота на Бенър.

В единия ъгъл на стаята забеляза купчина окървавени чаршафи, които беше сменил след операцията. От гледката му стана зле. Това беше кръвта на Бенър. Той ги събра, пренесе ги през тъмната къща и ги изхвърли през задната врата. Щеше да ги изпере по-късно.

Като се облече и сложи шапката си, той отиде конюшнята да обърне внимание на пренебрегнатия Сторми.

— Хей, момче, да не мислиш, че съм те забрави Джейк го освободи от тежкото седло, разтри го грижливо и му даде заслужена порция овес.

Тук, в тишината на конюшнята, под тъжните звуци на дъжда, мисълта за тежестта на положението връхлетя Джейк като огромна вълна. Той я беше видял на хоризонта да се приближава заплашително, но не искаше гледа. Сега тя го изпълни. Бенър можеше да умре.

Той впи пръсти в тялото на Сторми и опря главатар върху него.

— Не, не — простена той — тя не може да умре.

Не както Люк. Не както татко. Тежки сълзи се затъркаляха по бузите му. Загубата на Бенър би го съсипала, не защото я беше обичал като дете, нито защото беше дъщеря на най-скъпите му приятели. Той не искаше да я загуби, защото тогава би помръкнала светлината на живота му.

Господи, той й беше причинил болка. Умишлено я беше наранявал, непрекъснато й бе нанасял удари. Беше си казвал, че е за нейно добро. Сега трябваше да признае истинската причина. Тя беше станала твърде важна за него. Преди двадесет години затвори душата си за всякакви чувства, защото беше твърде рисковано да се привързва. Когато обичаш някого, го губиш. По-добре да не обича изобщо. Да обича Лидия през всички тези години беше лесно, защото любовта му беше тайна и не изискваше нищо от него. Но да обича Бенър… Обичаше ли я?