Сандра Браун - Горещо утро

Чайникът тъкмо завираше, когато Джейк почука.

— Бенър? — той бутна вратата с крак. Тя го гледаше седнала на малкото столче пред камината.

— Има нещо, което разбрах едва сега.

— Какво? — попита тя.

— Покривът тече. — Той горчиво се усмихна с едното ъгълче на устните си. — Сторми и аз хвърлихме жребий за единствения сух бокс. Той спечели. Имаш ли нещо против да спя тук долу? — каза той, посочвайки дивана с глава.

— Ще ми е по-добре, ако си с мен — изговаряйки думите, тя се надяваше с цялото си сърце те да се окажат верни.

Със сигурност не можеше да бъде по-зле.

— Изпи ли си чая? — той сложи постелки и купчина сухи дрехи до канапето.

— Тъкмо щях да го пия. Чайникът кипи.

Той извади бутилка уиски.

— Ще добавя малко в чая. Това ще те стопли. Стой там. Ще отида да се преоблека в кухнята и ще ти направя чая.

Той отнесе чайника и сухите дрехи в кухнята. Бенър сграбчи стомаха си и се преви на две, веднага щом излезе. Имала беше и преди стомашни болки, но не и като тази. За щастие, най-лошото от болката беше преминало, когато Джейк се върна преоблечен, носейки две чаши ароматен чай, от който се вдигаше пара. Той й подаде едната, подгъна по индиански под себе си крака и седна долу. После се пресегна за бутилката с уиски. Отвори я и я задържа над чашата й.

— Това е само с медицинска цел, нали разбираш?

Тя го гледаше как сипва в чая й.

— Мама винаги ми сипваше уиски в чая, когато бях болен.

— Наливаше ни царевичен ликьор — той потрепера лицето му се промени. — Веднъж, когато Люк имаше грип толкова му хареса, че започна да си иска. Тогава мама разбра, че оздравява. — Той поклати глава на спомените си и се усмихна.

Бенър се сви, поглъщайки го с очи. Огънят позлатяваше косата му и хвърляше сенки върху лицето, очертаваше ясно високите му скули, упоритата челюст, подчертаваше хлътналите бузи. Той се усмихваше, успокоен говореше за брат си, когото беше обичал. Ако тя не беше толкова болна, това щеше да е скъпоценен спомен живота й. Те се бяха открили един за друг в тази мека светлина, докато дъждът плющеше около тях, отделяйки ги от целия останал свят. По дяволите! Тя беше прекалено зле, за да се наслади на това. Проклетите болки я караха да се ядосва и тя се зарече да ги преодолее. Пийна си от ухаещия на уиски чай, надявайки се, че неговият огнен вкус ще прогони гаденето и спазмите в корема й.

Джейк сложи още едно дърво в огъня. С полуразкопчана риза и по чорапи, изглежда се чувстваше удобно и уютно и не бързаше да я остави сама и да си ляга.

— По-добре ли си сега? — той се изпъна на една страна пред камината и се подпря на лакът. Ризата му се смъкна, откривайки шията и гърдите му.

— Да, добре съм — излъга Бенър.

Тя искаше да се излегне до него — гърди до гърди, бедра до бедра. Би било неописуемо удоволствие да легне така, да докосват устни, докато страстите му надделеят и той я обърне и легне върху нея. През нея премина гореща вълна, която нямаше нищо общо с температурата. Ако тя направи такова движение и легне до него, ще я задържи ли този път? Но дори докато си мислеше за това, горчива, гореща буца задращи по гърлото й. Треперейки, тя остави чашата си на каменната камина. Последното, което искаше, бе да се опозори, хвърляйки се пред Джейк. Би било прекалено унизително.

— На мен вече ми се спи. Мисля да си легна, Джейк.

Той седна. Изражението му беше смес от смущение и болка.

— Разбира се, Бенър. Лека нощ.

Тя успя някак да се изправи на крака и да извърви пътя до спалнята без да покаже колко е слаба и неразположена. На вратата се обърна към него. Той отново си наливаше уиски, този път без чай. Гледайки силно стиснатата му челюст, тя разбра, че е ядосан, или разочарован, а може би, и двете. Но не и повече от нея!

— Благодаря ти за всичко, Джейк.

Той вдигна очи към нея и кимна, но не каза нищо. Гаврътна питието на един дъх и посегна отново към шишето. Като въздъхна със съжаление, Бенър отиде в стаята си.

Стаята беше влажна, чаршафите — лепкави от влагата, но тя се мушна между тях, размърдвайки крака под завивките, докато започна да се стопля и зъбите й престанаха да тракат. Но не можеше да се отпусне. Държа стомаха си свит между коленете и гърдите. Със замъглено съзнание реши, че сигурно има треска. Може би разболяла от инфлуенца? Помисли си, че ще повърне отново и успя да се сдържи. Съзнанието й ту се губеше ту се проясняваше. Тя заспа, но непрекъснато чувстваше честите спазми в корема. Всеки път, когато се събуждаше от лошия, болезнен сън и откриеше, че болката е режеща, тя стенеше във възглавницата, мъчейки се да я забрави.