Сандра Браун - Горещо утро

Е, нямаше да чака още дълго, помисли си тя, като гледаше групата шаферки на централната пътека в църквата, както беше отрепетирано предния ден.

— Наш ред е, Принцесо — покани я Рос. — Готова ли си?

— Да, татко.

Тя беше готова. Беше готова за мъжка любов, готова тлеещият огън в тялото й да бъде запален и след това изгасен. Беше готова да принадлежи на мъж, да има някого, когото да държи в нощта и той да държи нея. Беше уморена да се чувства виновна за откраднатите целувки и моментите, когато страстта заплашваше да премине границите на приличието.

Рос я поведе. Те тръгнаха по пътеката и музиката на органа се издигна след драматична пауза.

Всички станаха и гледаха как тръгва този бавен марш. Море от приятелски лица, повечето от които познаваше от дете.

Банкери, търговци, занаятчии, адвокати, фермери от съседните ранчо със семействата си бяха дошли на сватбата на Бенър.

С необичайна смелост за булка, Бенър се усмихваше на всички.

Лангстънови стояха непосредствено зад Лидия. Първо Мама, обляна в сантиментални сълзи. До нея Анабет и съпруга й. Мика беше между Маринел и Лий. Нейните мъчители.

Даже сега, когато им отправи дълъг поглед, тя беше сигурна, че те едва се сдържат да не избухнат в смях, твърде неподходящ за случая.

Помрачените погледи на мама и Рос бяха единственото, което стоеше между нея и радостта.

Момчетата бяха станали големи приятели, откакто Мика, заедно с майка си, се премести в Ривър Бенд. Отначало Бенър ревнуваше от Мика, който я раздели от единствения й другар. Той и сега й напомняше за времето, когато беше сложила репей под одеялото на седлото му. Конят го хвърли, но за щастие не последва сериозно нараняване или смърт, за които шестгодишната Бенър егоистично се молеше. Тя все се мъкнеше след момчетата, готова да участва в белите, които замисляха. Те понякога я допускаха, но главно като изкупителна жертва, ако ги хванат.

Независимо от караниците, тя горещо обичаше и двамата. Днес те изглеждаха толкова хубави един до друг. Лий, с тъмната си коса и блестящи кафяви очи, наследени от майка му, Виктория Джентри Коулман, и Мика — светъл като всички Лангстънови.

Бенър отмести очи към последния човек от реда. Той посрещна светлата й усмивка.

Джейк.

Джейк, когото тя обожаваше отдавна, откакто се помнеше. Живо си спомняше всяко от редките му посещения в ранчото. Той я вдигаше високо над главата си и я държеше така, смеейки се в лицето й, докато тя започваше да рита и да моли за помощ, като същевременно се надяваше той да не я пусне.

Нямаше друг толкова висок като Джейк. И толкова силен. И никой — толкова рус. Никой — толкова смел. Никой не можеше да хвърля ласо по-изкусно и никой не можеше да разказва толкова добре истории за призраци.

Той беше нейният герой, нейният рицар в блестяща броня. Дните, когато идваше в Ривър Бенд бяха най-щастливите дни от живота и, тъй като присъствието му караше и всички останали да се чувстват щастливи. Мама Лангстън, Лидия, Рос, Лий и Мика, старият Мозес, преди да умре — всички очакваха посещенията на Джейк. Единственото лошо нещо беше, че те свършваха твърде бързо и бяха твърде нередовни.

Когато тя порасна и осъзна колко рядко идва той, мисълта за заминаването му често засенчваше радостта, че е с тях. Тя не можеше да изпита пълно задоволство от присъствието му, защото знаеше, че той ще си отиде и ще измине цяла вечност преди да го види отново.

Ето защо настъпи такова вълнение, когато тази сутрин Мика и Лий дойдоха за закуска и Лий съобщи:

— Гледайте какво намерихме в плевнята тази сутрин.

Той побутна Джейк през задната врата, който веднага се оказа заобиколен от смеещи се и бъбрещи хора. Всички говореха едновременно.

— Джейк!

— Сине!

— Е, дявол да те вземе.

— Рос, мери си приказките. Има деца!

— Защо си спал в плевнята?

— Когато снощи слязохме от влака, на коня му влезе камъче под копитото.

— И ние пътувахме с влак, чичо Джейк.

— Да, и нея я беше страх, а мене — не.

— Не ме беше страх.

— Откъде? От Форт Уърт ли?

— Да, от Форт Уърт. Беше късно и не исках да ви безпокоя.

— Ти не би могъл да ни обезпокоиш.

Майка му го прегърна силно, притискайки го към едрото си тяло и присви очи, просълзени от умиление. След като възбудата премина, тя веднага започна да му чете лекции, че е много слаб.

— Седни. Ще ти донеса малко бисквити и сос. Този собственик на ранчо в Пенхендъл не храни ли добре работниците си? Виждала съм змии по-дебели от теб. Изми ли си ръцете? Маринел, вдигни носа си от книгата и налей на брат си малко кафе. Анабет, успокой децата. Вдигат повече шум от падащи камъни.