Сандра Браун - Горещо утро

„Малката е толкова хубава, само ако беше по-внимателна със слънцето“.

Бенър много отдавна се беше примирила с лицето си. То не беше класически красиво, но тя харесваше своята необикновеност. И не можеше да се тревожи за нещо така незначително, като няколко лунички, още повече че и мама ги имаше, а мама е красива. Тя беше взела очите и на двамата си родители. Бащините й бяха зелени, а мамините — с цвят на уиски. Нейните бяха нещо между тях — златно проблясваше в зеленото. „Котешки очи“ — казваха някои, но не бяха съвсем прави. В тях нямаше сиво, а дълбоко в зеления цвят искряха топаз и злато.

Тълпата се увеличаваше неспокойна и очакваща. Чуваше се тихо мелодията на църковния орган. Щастието кипеше у Бенър и придаваше на бузите й прасковен оттенък. Тя знаеше, че е красива. Знаеше, че е обичана и се усещаше булка.

Всички места в църквата бяха заети. От централната част изискваха учтиво от хората да се съберат плътно един до друг, за да се намали тълпата. Пролетният бриз, който проникваше през високите внушителни прозорци, по шест от всяка страна на църквата, леко подухваше в лицата през този горещ следобед. Мъжете отпускаха вратовръзките, стегнали плътно яките им. Дамите, с развяващи се ръкави, люлееха дантелени ветрила и изящни кърпички. Аромат на свежо отрязани рози изпълваше въздуха. По листенцата блестяха още капчици роса. Тъй като нямаше любим цвят, Бенър беше избрала от всеки цвят — от рубинено червено до снежно бяло. Шаферките, които се бяха събрали на няколко крачки пред нея бяха облечени с широки шлейфове в пастелни тонове. Те изглеждаха така крехки, като цветята, украсяващи църквата. Това беше най-съвършената сватба, която Бенър Коулман можеше да си представи.

— Готова ли си, Принцесо?

Тя обърна глава и погледна през воала към баща си. Не беше чула да се приближава.

— Татко, изглеждаш толкова хубав!

Рос Коулман й отправи усмивка, която много пъти беше карала сърцата на жените да спират. Възрастта само подчертаваше неговата привлекателност. Сега сребърни нишки пронизваха слепоочията и гъстите му мустаци. На петдесет и две, той беше все така висок и широкоплещест, както в младостта. Усилената работа го беше запазила слаб и стегнат. Носеше тъмен костюм и бяла риза с широка яка, и беше така строен и хубав, както булката би искала да бъде.

— Благодаря — поклони се леко той.

— Не се учудвам, че мама се е омъжила за теб. Така хубав ли беше и на сватбения си ден?

Той отдръпна очи за момент от нея.

— Доколкото мога да си спомня, не.

Тогава валеше. Той си представи отново измокрената група преселници, събрани пред фургона, изплашеното лице на Лидия, която сякаш щеше да избяга всеки момент и себе си, съпротивляващ се и ядосан. Той не искаше да се ожени за нея и беше разярен. Нямаше и най-малка представа, че това ще се окаже най-хубавото нещо, което е направил в живота си. Той започна да променя мнението си, когато пасторът каза: „Сега можете да целунете булката“, и той я целуна за първи път.

— Вие сте се оженили по време на пътуването, нали?

— Да.

— Мисля, че мама не е имала нищо против, че не си бил така добре облечен.

— Мисля, че не — отговори той малко по-твърдо. Той заоглежда предната част на църквата, докато погледът му се спря върху жената, която беше придружил до първия ред преди няколко минути.

— Изглежда красива днес — каза Бенър, проследявайки погледа му.

Лидия беше облечена в рокля от нежна коприна на точки. Един слънчев лъч, промъкнал се през прозореца, хвърляше червеникави отблясъци по косата й.

— Да, красива е.

Бенър го побутна с лакът и го подразни:

— Ти винаги си мислил, че е красива.

Очите на Рос се обърнаха към дъщеря му.

— Винаги съм мислил, че и ти си красива.

Той внимателно я изучаваше, гледаше роклята и воала, които я правеха някак недосегаема. Скоро тя щеше да принадлежи на друг. Той нямаше да бъде вече най-важният мъж в живота й. Гърлото му се сви при мисълта, че от утре техните отношения ще се изменят завинаги. Искаше тя отново да бъде малко момиченце, неговата малка принцеса.

— Ти си хубава булка, Бенър. Ние с мама те обичаме. Не можем лесно да те дадем дори на такъв чудесен мъж като Грейди.

— Знам, татко — очите й се замъглиха, от сълзи. Повдигайки се на пръсти, тя отметна воала и го целуна по твърдата буза.

— И аз ви обичам. Знаеш колко много трябва да обичам Грейди, за да се реша да ви напусна и да се омъжа за него.

Те погледнаха напред точно когато вратата зад хора се отвори, тържествено излязоха един след друг и заеха местата си под арката от гирлянди и цветя. Сълзите на Бенър пресъхнаха моментално и устните й се разтегнаха в откровено доволна усмивка. Грейди изглеждаше много красив в тъмния си костюм. Кестенявата му коса беше изчеткана до блясък. Той стоеше висок и строен, макар и малко вдървен. Позата му много напомняше на Бенър първия път, когато го видя. Беше на погребението на баща му. Тя не познаваше Шелдънови. Майката на Грейди беше умряла преди да се преместят в Ларсен и да започнат бизнеса си с дървен материал. Смъртта, а не мистър Шелдън беше причината за тяхната среща. За Бенър не беше повече от едно безпокойство, когато родителите й казаха, че трябва да ги придружи на погребението. Това означаваше да прекара деня облечена в рокля, вместо в панталона, който носеше в ранчото, и да отиде в църквата, вместо да гледа как каубоите укротяват непокорна кобила. Беше на четиринайсет. Ясно помнеше, че беше впечатлена от Грейди, тогава на двадесет години, който твърдо стоеше пред гроба. Сега той беше съвсем сам в света. За Бенър, заобиколена от хора, които я обичат, такова нещо беше просто немислимо. Най-лошото за нея беше човек да остане самотен и без любов. Връщайки се назад в спомените си, тя си помисли, че е започнала да обича Грейди тогава заради смелостта му. Винаги, когато можеше, тя придружаваше Рос до дъскорезницата. Беше около година преди Грейди да я забележи. В деня, когато тя отиде в склада на дъскорезницата с Лий и Мика, той я помисли за момче. Тя носеше мъжки дрехи и той зейна от учудване, когато тя свали шапката си и водопад от черни коси се спусна по раменете и над гърдите й, които придаваха форма на иначе безформената памучна риза.