Сандра Браун - Дългото очакване

Докато бавно отиваха към паркинга, тримата разгорещено спореха за начина, по който би трябвало да се придвижат до пицарията. Марни загуби с два на един.

— Същият резултат като на мача — рече тя примирено.

— Победените не бива да се сърдят — каза Ло, който беше изключително доволен от резултата от гласуването и въобще не се опитваше да скрие това.

Марни и Дейвид бяха отведени до лъскавата му четириместна кола.

— Колко коли имаш? — попита Дейвид от задната седалка на открития ландроувър, след като закопчаха предпазните си колани и потеглиха.

— Само тази и поршето.

— Съжалявам, че момчетата така те наобиколиха. Те направо се шашнаха. Тези хора не знаят как да се държат с такъв знаменит човек като теб — заяви Дейвид с престорено съжаление, което накара възрастните да се усмихнат. — Никой не можа да повярва, че ти просто си дошъл тук, за да ме гледаш как играя.

— Нямах нищо против да им дам няколко автографа.

— Те обикновено се скупчват около мама.

— Не е вярно! — възрази Марни.

— О, така ли? — попита Ло.

— Трябва да ги чуеш как говорят за нея — продължи момчето. — Всички са влюбени в мама.

— Дейвид Хибс, ще бъдеш ли така добър да престанеш да…

— Знаеш, че е така, мамо. — Той погледна към отражението на Ло в страничното огледало. — По-млада е от техните майки. И е много по-хубава от тях. Освен това не е толкова строга и не се кара като другите, направо е страхотна.

— Наистина ли? — сухо каза Ло.

— Да, няма шега. — Дейвид се намръщи. — Радвам се, че я харесват, обаче един тип се разплямпа, викаше, че искал да, хъм, да я съблече и да я вкара в леглото. Та трябваше да му ударя един.

— Дейвид! — ужасено извика Марни и се обърна назад, за да го погледне слисано. — Никога не си ми казвал за това.

— Не се притеснявай. Той е боклук, не ми е приятел. — А на отражението на Ло в огледалото каза: — През повечето време приятелите ми се отнасят добре към нея. Дразнят ме, като ми разправят, че била достъпна. — Той се изкиска. — Дори един тип от по-горните класове веднъж ме попита дали имам нещо против да я покани на училищния бал. Помислих, че се шегува. — Дейвид погледна към Марни. — Не те е канил наистина, нали?

— Разбира се, че не.

Той сви рамене и отново се обърна към отражението на Ло в огледалото.

— Сигурно няма нищо лошо в това, че искат да флиртуват с нея, след като тя всъщност не ми е истинска майка. Тя ми е леля. Истинската ми майка почина, когато бях на четири години.

— Ами баща ти?

Марни отново се врътна на мястото си, този път, за да погледне Ло в лицето. Очите й красноречиво го предупреждаваха да внимава.

Но Дейвид му отговори самоуверено. На този въпрос се налагаше да отговаря всеки път, когато се запознаеше с някого.

— Никога не съм го виждал, но мама казва, че това не е важно, защото аз съм личност и защото е по-важно накъде отиваш, а не откъде си дошъл. — Той посочи напред. — Ето оттук, Ло. Вдясно.

Вътре в ресторанта се носеше оглушителен шум. Нервният му собственик пребледня, когато невъздържаните играчи на „Торнадо“ се втурнаха вътре и започнаха да търсят свободни маси. Сервитьорите приеха поръчките и побързаха да сервират по една сода на всеки. Целият отбор се настани около една продълговата маса в средата на помещението, докато привържениците му, родителите и няколко групички от кискащи се момичета насядаха на околните по-малки маси.

Ло и Марни заеха една по-отдалечена маса. Така имаха право на известно уединение.

— За мен това сигурно е голяма чест — рече Ло. Марни избърса устните си с хартиена салфетка и отмести празната си чиния.

— Защо? Защото си поканен да отпразнуваш победата ли?

— Да. А и защото седя тук с най-привлекателното момиче.

— Дейвид преувеличава.

— Не мисля така. През цялата вечер улавям разни завистливи погледи. Какво има между теб и треньора?

— Нищо. Той си има приятелка.

— Но едва ли се е спрял първо на нея. — Марни го погледна с укор. Без да се стряска от това, той се наведе напред през масата и се взря в лицето й на трепкащата светлина на свещите. — Приятно ми беше да разбера, че по-младото поколение има вкус.

— Благодаря. Но това не ти дава право да задаваш такива хитри въпросчета на Дейвид. Ако ти трябва някаква информация, попитай мен.

— Добре. Колко са били?

— Кои?

— Мъжете.

— Не е твоя работа.

— Нямаш съпруг?

— Не.

— Защо така?

— Защо изобщо те интересува това? Аз не бих посмяла да те попитам колко жени е имало в живота ти, след като се срещнахме в Галвестън.