Сандра Браун - Дългото очакване

Непрекъснато подскачаше върху пейката. За да й попречи да падне, Ло я държеше през кръста.

— Внимавай, ще паднеш — каза той, а после изруга, тъй като един противников играч успя да измъкне топката от Дейвид, който тъкмо приближаваше целта. — Вземи му я, Дейвид! Не го изпускай, не го изпускай…

— Давай, Дейвид, давай! — изкрещя Марни, когато Дейвид успя да измъкне топката измежду краката на двама играчи, без да ги фаулира. — Двайсет секунди! — извика тя. — Петнайсет, Дейвид! Помогнете му, момчета! Блокирайте онзи тип! Божичко, той прави това цял следобед, а те Рефер, това е фаул! — кресна тя и му се закани с пръст. — Къде са ти очилата? Десет секунди! О, по дяволите. Дейвид, направи нещо! Пет сек…

Последните й думи бяха заглушени от рева на зрителите, защото Дейвид изстреля топката право във вратата и успя да вкара победния гол. Истински хаос настъпи на игрището, около игрището, по трибуните на стадиона. Привържениците на отбора направо полудяха.

Марни и Ло викаха по-високо от всички. Обезумяла от радост, тя изведнъж се обърна и се приземи в ръцете му. Ло я вдигна, притисна я силно към себе си и започна лудешки да се върти между пейките.

— Не мога да повярвам, не мога да повярвам — напевно повтаряше Марни, като плачеше и се смееше едновременно.

Наведе лице към Ло и му се усмихна. И той й се усмихна. После усмивките им се стопиха и двамата се спогледаха въпросително. В погледите им се четяха различни чувства, но те бяха толкова силни, колкото и възторгът им в момента.

И двамата едновременно проумяха, че едната ръка на Ло подпира задните части на Марни, а другата притиска гърба й с разперената си длан. Ръцете на Марни бяха около шията му. Коленете й опираха в долната част на корема му, а гърдите й се намираха на равнището на устата му.

Ло бавно я свали долу и сега вече двамата размениха местата си — тя бе вперила поглед нагоре и го гледаше, без да мигне, с широко отворени невярващи очи. Бавно свали ръцете си от врата му, но дланите й се опряха на широкия му гръден кош.

Марни беше толкова слисана, че известно време само го гледаше втренчено. Ло изглеждаше също толкова удивен, но успя да се съвземе по-бързо от нея.

— Твоето хлапе е страхотен голмайстор.

— Благодаря — дрезгаво отвърна Марни.

Изведнъж осъзна, че все още го докосва и рязко свали ръцете си. Ло я пусна, но тя все още усещаше топлото му докосване върху задните си части.

— Искаш ли и ние да се включим в това меле?

Мачът бе свършил. Футболистите участваха в победната церемония. Всеки държеше в ръката си метална кутия с газирано питие, разтърсваше я силно, отваряше я и заливаше съотборниците си.

— Не бих го пропуснала — рече тя през смях. Двамата се спуснаха по стълбите, прехвърлиха се през парапета и затичаха по игрището. Дейвид ги пресрещна. Той възторжено сграбчи Марни в яката си потна прегръдка и я завъртя, почти както бе направил Ло преди малко.

— Ти беше чудесен, Дейвид, направо чудесен.

Тя силно го тупна по рамото и го целуна, от което Дейвид дори не се смути, защото беше прекалено възбуден.

— Добър удар — добави Ло и шумно го потупа по гърба.

После двамата си стиснаха ръцете.

— Благодаря ви, че дойдохте, полковник Кинкейд.

— Момчето, което вкара победния гол, би трябвало да ме нарича Ло.

Дейвид смутено кимна.

— Ло, ние всички отиваме да ядем пици. Целият отбор. Всички са поканени. Ще можеш ли да дойдеш?

— С най-голямо удоволствие.

Дейвид направи задно кълбо и нададе индиански боен вик.

— Добре, ще се видим тук след малко. Трябва да отидем да получим купата.

Тъй като той беше капитанът, двамата с треньора отидоха да получат наградата в центъра на игрището. Застанал плътно до Марни, Ло я прегърна през раменете и бързо я притисна към себе си, когато Дейвид пристъпи напред, за да произнесе тържествената реч с купата в ръце.

— Бих искал да благодаря на училищното ръководство, което ни подкрепяше през целия сезон. Всички ученици бяха страхотни! — От скамейките се разнесе оглушителен рев. Той изчака да затихне. — Бих искал да благодаря на треньора. Без него нямаше да се справим. — Родителите и играчите нададоха отново одобрителни викове. — Приемам тази награда от името на всички членове на нашия отбор. Напред, „Торнадо“! — извика Дейвид.

Ло се наведе и докосна с устни ухото на Марни.

— И в това го бива — каза той.

— Благодаря.

За щастие всички наоколо шумно празнуваха победата и това му попречи да види сълзите й. Тя почти бе съкрушена под тежестта на ръката му върху рамото си и от любовта към него и сина му, преизпълнила сърцето й.