Сандра Браун - Да обичаш отново

Сам я прегърна с непохватността на мечок. Приятелската ласка напълни очите им със сълзи. После старецът ги отведе до едно бюро, разхвърляно, както всичко останало в хангара. Придърпа стол за Кирстен и кимна към дървена табуретка, подканяйки Райлън да седне. Не можеше да отдели поглед от жената, докато тя се настаняваше внимателно върху измачканата замърсена покривка на седалката.

— Би могла да наминаваш по-често — тросна й се той.

— Знам. Извинявам се и обещавам да поправя грешката.

— Точно така каза и миналия път. Живееш като отшелница в онази красива къща на хълма. Е, добре де, аз съм стар, грозен и полусляп. Не мога да те виня, задето не искаш да ме виждаш. Особено сега, когато около теб се въртят такива мъже. — Пренебрежително кимна по посока към Райлън. — Впрочем к’во правиш с него?

— Същото, каквото си правил и ти. Говорим си за Чарли.

Сам впи подозрителен поглед в младия мъж и вдигна към него показалец с мръсен счупен нокът.

— Само опитай да й направиш нещо и ще те смачкам. Холивудски красавци като теб хич не ме плашат. Ще ти закова топките за пода.

Райлън се намръщи и закри ушите си с ръце.

— Моите намерения към мисис Рам са съвсем почтени.

— Майната ти! — изръмжа Сам. — Ако ти се прииска нещо, знам къде можеш да намериш най-долнопробните мръсници н радиус от сто километра. Обаче остави тази дама на мира.

— Сам — бързо се намеси Кирстен, — имаш ли нещо за пиене? Райлън настояваше да дойдем тук колкото може по-бързо и умирам от жажда.

— Ягодова вода — отвърна механикът, без дори да погледне в стария очукан хладилник.

Двамата се опитаха да демонстрират ентусиазъм, докато поемаха бутилките с розовата напитка.

— Значи искате да говорим за Чарли — каза Сам, след като отпи голяма глътка от сладката течност и подпря крака на ръба на издрасканото бюро. Спортните му обувки, някога маркови, сега изглеждаха почти на неговите години. Сигурно Сам се бе родил в авио-хангар и никой не се бе сетил да пререже пъпната му връв. Имаше вид на човек, който цял живот е бил механик.

— Точно така.

Нежният глас на Кирстен и начинът, по който стисна омазнената сбръчкана ръка, накараха Райлън да я заобича още повече.

— Дадено — отвърна Сам и се изкашля, за да прикрие вълнението, стискащо гърлото му.

— Бихме искали да ни кажеш какво се случи онази сутрин — започна Райлън.

— Коя сутрин? Говорете по-конкретно.

— Сутринта, когато Чарли умря — меко обясни Кирстен.

— Какво за онази сутрин? — Сам се протегна да оправи календара, закачен на стената, сякаш беше най-ценното нещо в помещението.

— Съвсем обичайна ли беше? — продължи Райлън.

— Обичайна? Ами да, съвсем обикновена.

— Какви въздушни трикове щеше да упражнява?

— Нямам представа. Сигурно нищо необикновено, тъй като нямаше кой да го гледа. Пък и беше казал на останалите да не идват.

С ъгълчето на окото си Райлън забеляза изненаданото изражение на Кирстен. Беше му казала, че Рам й останалите от екипажа са били неразделни. Необичайно беше, че онази сутрин никой не е отишъл на тренировката.

— Оттук ли им се обади? — запита той.

— Ей от този телефон. — Сам посочи към старомоден черен апарат. — Рече им да си вземат почивен ден, щото нямало да му трябват.

— Това не ти ли се стори странно?

Старецът поклати глава:

— Той беше босът. Можеше да прави к’вото си иска. Понякога всички решаваха да си вземат отпуска. Помниш ли, Кирстен?

Тя се обърна към Райлън:

— Прав е. Нямаха определени часове. Чарли импулсивно обявяваше почивка, особено когато не предстоеше важно шоу.

Райлън ги остави да се отдадат на спомените си, но нямаше намерение да допуска да изпаднат в сантименталност. Посещението им беше делово.

— Какво беше времето онази сутрин?

— Чудесно. В небето нямаше нито едно облаче. -Сам въздъхна. — Точно затуй ми се струва странно. Летели сме по време на бури, на гръмотевици и на мъгли, та не сме виждали носовете на самолетите. Дяволска работа беше, дето Чарли се разби в такова хубаво време.

Неочаквано той сякаш се състари с още няколко години. Бръчките му станаха толкова дълбоки, като че ли дърпаха лицето му надолу. Очите му бяха тъжни и уморени.

Кирстен се протегна и отново погали ръката му.

— Съжалявам, че трябва да преживееш всичко отново, Сам. Повярвай ми, не бих ти го причинила, ако не беше толкова важно. Жизненоважно.

Сърцето на Райлън се сви. Значи тя продължаваше да го обича. Много. Или пък просто искаше да опровергае слуховете за евентуалното му самоубийство.