Сандра Браун - Свидетелката

— Освен това — каза баба й — знаеш, че искам да умра вкъщи и да бъда погребана до дядо ти и до родителите ти. Когато ми дойде времето, не бих искала да съм на чуждо място и да ме заровят между непознати.

Кендъл не можеше да оспори казаното, въпреки че се скара на баба си, че говори за смърт, като че ли тя е съвсем предстояща.

Тази нощ двете с баба й спаха в едно легло, докато Рики Сю похъркваше в другото. През цялата нощ Кендъл се притискаше в баба си. Шепнеха си за миналите дни. Спомниха си със смях за безбройните хубави моменти, които са преживели. Говориха с мъка за родителите и дядото на Кендъл, които тя не си спомняше. Сега техните образи отново оживяваха и минаваха един подир друг пред очите им.

— Като се имат предвид ударите на съдбата, които сме преживели, мисля че се справихме добре, нали? — попита старата жена, като потупваше ръката на Кендъл.

— Много повече от добре, бабо. Имах необикновеното щастие да живея с теб. Ти ме обичаш повече, отколкото много родители обичат децата си.

— Бих искала любовта ми да е била достатъчна.

— Беше! — възкликна шепнешком Кендъл.

— Не. Като всяко дете, ти искаше любовта и одобрението на тате и мама, а тях ги нямаше, за да ти ги дадат. — Тя се обърна към Кендъл и притисна студената си, суха и остаряла ръка към бузата й.

— Ти няма нужда да доказваш себе си на който и да е, мила. Особено на тях. Ти си всичко, което те биха искали тяхното живо наследство да бъде и дори повече. Не бъди толкова строга към себе си. Наслаждавай се на живота.

— След тази история, съмнявам се че ще има много наслаждения.

Баба й се усмихна добродушно, като гадателка, видяла нещо удивително в кристалната си топка.

— Ще го преживееш. Винаги си била любопитна и смела. Тези две черти са ти били винаги полезни. Когато те видях за първи път в болницата, ти се оглеждаше наоколо, не спеше кротко в кошчето като всички останали бебета. Казах на майка ти тогава, че ти си нещо специално и никога не промених мнението си. — Очите й блеснаха. — Ти си необикновена. Приказни неща те очакват. Почакай и ще видиш, че съм права.

Събудиха се мрачни и унили.

Бабата на Кендъл натика в ръката й плик пълен с банкноти. Почувства се малко засегната, че ги приема, но нямаше друг избор.

— Ще ти ги върна веднага щом се установя някъде и намеря работа.

— Ти знаеш, че каквото имам е твое. И не се притеснявай, че съм изтеглила голяма сума от банката. От години събирам банкноти по различни кюшета на къщата.

— Ей! Ама ти си умна баба — каза Рики Сю като я потупа по гърба. — Харесва ми стила ти.

Кендъл се почувства по-спокойна като видя приятелството, което бе възникнало между тях. Не се страхуваше да остави баба си на грижите на Рики Сю.

— Ще се обаждам, когато мога — обеща им тя. — Но вероятно няма да мога да говоря много дълго при всяко обаждане. Може да включат телефона към апаратура за проследяване на обажданията. Трябва да очакваме всичко. Бъдете много внимателни.

Тя копнееше да им каже за бебето, което носеше, но реши да не говори. Разберяха ли за детето, щяха да се тревожат още повече. Освен това тя не вярваше и на собствените си сили. Можеха да успеят да я убедят да не потегля за неизвестни места и тя можеше да се изкуши да остане.

Настъпи неизбежното време за раздяла. Кендъл прегърна буйно баба си, като че ли се мъчеше да запази завинаги аромата и усещането за крехката и фигурка.

— Обичам те, бабо. Ще се видим веднага щом е възможно.

Възрастната жена я отдалечи от себе си и се вгледа дълго в лицето й.

— Аз също те обичам. Много, много. Бъди щастлива, дете.

Кендъл прочете в тъжното й изражение последно сбогом.

Знаеше, че вероятно вижда за последен път баба си и затова й се искаше да се вкопчи в нея и да не я пуска да си върви. Но съумя да се усмихне смело, макар и с треперещи устни.

Рики Сю, която плачеше шумно и без да се смущава, заяви че що се отнася до нея тя не желае никакви сълзи и сополи и избута баба й навън.

Кендъл ги гледаше през прозореца как се отдалечават и след това плака, докато я заболя гърлото. Защо да се страхува от Братството? Преди да се доберат до нея, тя ще е умряла от мъка.

Тя изостави колата си на паркинга на мотела в Чатануга и като употреби няколко от банкнотите, които получи от баба си, купи една таратайка по обява във вестника.

Колата я откара само до Денвър, където кихна задавено за последен път и спря завинаги. Тя я изостави на банкета край оживения път, повървя до близко намиращия се Мак Доналдс и над един голям сандвич прегледа обявите за жилища под наем.