Сандра Браун - Свидетелката

Кендъл изведнъж бе разтърсена от важните последици на затрудненото положение, в което се намираше. В най-добрия сценарий всички членове на Братството трябва да очакват да бъдат изправени пред съд за престъпленията си. Тя ще бъде свидетел-очевидец поне за едно убийство. Месеци ще се намира под защита на правителството, може би години, докато обвинението се оправи с доказателствения материал и построи процеса. Самото разследване може да отнеме години. След това ще има отлагания, разтакавания, призоваване, безнадеждна бъркотия от законни машинации, които могат да се проточат до безкрайност. Тя и детето й ще бъдат в центъра на тази неразбория.

Докато не приключи делото, животът й ще принадлежи на правителството. Ще трябва да предупреждава за всичко, което върши. За всяко движение ще трябва да иска разрешение от правителството. Тя няма да може да взема решения за собствения си живот.

Покри лицето си с ръце и изпъшка. Това ли щеше да бъде наказанието й?

Когато федералните служби започнат да ровят в тъмните ъгли на живота на главния свидетел, дали ще бъдат много изненадани? Те бяха длъжни да открият всичко за Кендъл Дийтън. А какво ли доверие ще имат към нея, след като разкрият тайната й?

Беше се хванала в капана на собствените си машинации и не можеше да обвинява никой, освен себе си. Изпитваше желание да заплаче, но се страхуваше, че ако започне няма да е в състояние да спре. Ако агент Брадок я намери разревана, когато дойде, той ще я изостави като жена, която се е скарала с мъжа си и е измислила някаква история, с която да му докара трудности.

За да се успокои и да отпусне болящото си, напрегнато тяло, тя взе горещ душ, но остави завесата на душа дръпната, за да може да вижда през спалнята, вратата. Беше избягала само с дрехите на гърба си. Костюмът и беше изцапан и раздърпан, но тя го облече отново и легна на леглото.

Въпреки огромното изтощение, не можа да заспи. Придрямваше и се събуждаше от всеки шум, дори от най-незначителният. И досадно често поглеждаше часовника.

Нощта бе твърде дълга.

— Искате ли сладка кифла? Тази сутрин имаме много хубави кифли с мед.

— Не, благодаря, само кафе.

Беше осем и двайсет. Кендъл бе на крак от шест часа. Краката й обхождаха оранжевото мъхнато килимче в мотелската стая като отброяваха всяка отминаваща минута. Решила, че не може да изтърпи нито миг повече в стаята и копнееща за чаша кафе, тя наруши заповедта на Брадок, да не смее да излиза навън. Като постоянно поглеждаше назад за преследвачи, тя пресече улицата и влезе в закусвалнята.

Кендъл плати на любезната касиерка и излезе с кафе в пластмасова чашка. Тя мерна телефонна кабина към ъгъла на сградата. Още един бърз разговор с Шеридан, просто да се увери, че са добре? Винаги можеше да използва телефона в мотелската стая, но смяташе, че колкото по-малко е натоварена сметката й там, толкова по-добре.

Беше старомодна телефонна кабина с добре затваряща се врата. Тя я дръпна, затвори и пусна монета, за да позвъни. Остави телефона да иззвъни два пъти, затвори и след това набра отново.

Рики Сю отговори още на първото повторно позвъняване.

— Какво става? Намериха ли те? Неприятности ли имаш?

— Загазила съм го — отвърна Кендъл. — Не, не поради причината, за която мислиш. Как е баба?

— Добре. Тревожи се, естествено. И двете много бихме искали да разберем какво става.

— Някой обаждал ли се е да пита за мен?

— Не. Къде си, Кендъл?

— Не мога да говоря дълго. Аз…

— По-високо, момиченце. Едва те чувам. Говориш като че ли от кладенец.

Сив седан изплува откъм шосето и се насочи към паркинга насреща през улицата. Агент Брадок бе дошъл трийсет минути по-рано.

— Кендъл? Още ли си там?

— Да, тук съм. Не затваряй. — Очите й не се отделяха от колата, която бавно премина покрай номерираните врати. На предните места седяха двама души. Брадок не беше споменал, че ще води някой със себе си, но федералните агенти не работеха ли обикновено по двойки?

— Кендъл, баба ти иска да говори с теб.

— Не, почакай. Остани на телефона, Рики Сю. Намери нещо за писане. Бързо.

Седанът спря пред врата 103. Висок, слаб, посивял мъж излезе. Носеше тъмни слънчеви очила, тъмен костюм и бяла риза — типично облекло на федерален служител. Той се огледа наоколо, след това се изправи пред врата 103. Почука, почака, отново почука. Обърна се към колата и повдигна рамене.

— Кендъл! Отговори ми. Какво става?

Вторият мъж се измъкна от пасажерското място на колата. Беше Гиб Бърнууд.