Сандра Браун - Свидетелката

— Ти й вярваш.

Той поклати глава с подчертано учудване. Тя потрепери.

— Не бях споменала разпъване на кръст.

Очите й се сведоха към купчината захвърлени дрехи на йода. Подметките на ботушите му бяха покрити с кал, в която бяха набити клончета и борови иглички. Тя долови слаб мирис на пушек от дърва.

Бавно очите й се вдигнаха към него. Той я гледаше спокойно, без всякакво изражение на лицето.

— Бил си там, нали? — прошепна тя дрезгаво. — Ти си един от тях. И Гиб, също.

— Кендъл. — Той посегна към нея.

Тя се обърна и побягна, но не бе направила и две крачки, когато той сграбчи долната част на жакета й и я принуди да спре.

— Пусни ме! — Обърна назад ръката си и се опита да издере лицето му с нокти и получи известно удовлетворение, когато го чу да сумти от болка.

— Не можеш да си тръгнеш току-така, нали мис Бутински?

Тя го мушна силно с лакът в стомаха. Той я пусна и се хвана за корема. Кендъл се втурна към вратата, но той отново успя да я хване.

Сборичкаха се и накрая той успя да притисне ръцете й към тялото. Лицето му се бе изкривило от ярост. Пръски излизаха от устата му, когато се наведе към нея и изкрещя в лицето й.

— Искаш да говориш с шерифа? Или с шефа на полицията? Чудесно. Ще ги намериш там заедно с нас.

— Кои сте вие?

— Братството. Ние раздаваме правосъдие, защото тъй наречената демокрация и законовата система се обърнаха срещу нас. Сега всичко е на страната на мръсната сган. За да поправим това неравенство, ние сме принудени да вземем нещата в собствени ръце.

— Вие убивате хора?

— Понякога.

— Колко? Откога съществува това?

— От десетки години.

Коленете й се огънаха и тя щеше да припадне, ако той не я държеше.

— Очаквахме, че ти ще се присъединиш към нас, Кендъл. Ти не би могла да се бориш с нас.

— Да се обзаложим ли?

Тя заби коляно в слабините му. Той изруга и се преви на две. Без да размисля, Кендъл се завъртя, грабна вазата с рози от тоалетната масичка и я запокити с всичка сила в главата му. Той се свлече като повалено дърво на земята и остана неподвижен.

Известно време тя остана загледана в неподвижното тяло, без да разбере напълно какво е направила. Дишането й бе учестено. Помисли за бебето си. Дали ще преживее тази нощ? А тя?

Само ако избяга.

Свали сватбената си халка и я захвърли към Мат. След това хукна към входната врата.

Видя да се появяват светлини на кола, приближаваща се до къщата. Автомобилът спря. Гиб слезе от покапа, качи се по стълбите и почука.

Кендъл импулсивно изтича обратно в спалнята и грабна халат от гардероба.

— Идвам! — извика тя. Втурна се към входната врата, като същевременно пъхаше ръце в ръкавите и завързваше стегнато около себе си халата, за да скрие мръсните дрехи и издраните ръце. В последния момент се сети да изрита обувките си. След това отвори леко вратата и подаде главата си.

— О, Гиб, здрасти. — Надяваше се да отдаде задъханото й дишане на нещо друго, а не на страх. Той беше облечен в спортен екип. Ботушите му бяха кални, колкото на Мат и също като него миришеше на дим. Беше дошъл направо от кървавата екзекуция, но никой не би се досетил за това от доброжелателната му усмивка.

— Още ли не сте легнали?

Тя погледна навътре през рамо, като че ли очакваше да види Мат да се олюлява, излизайки от спалнята и да разтрива кървавата буца на главата си.

Ако не е умрял.

Тя се опита да изпише на лицето си колеблива усмивка и се обърна отново към свекъра си.

— Фактически, не. Искам да кажа… добре, още не сме заспали. Просто… нали знаеш. — Тя се усмихна престорено, стил южняшка красавица. — Мога да повикам Мат, ако наистина е важно да се видите точно сега.

Той се изкикоти.

— Съмнявам се, че е толкова важно, колкото онова, което прави в момента.

— Добре — каза тя свенливо — ние сме на път да се помирим. Имахме разправия по-рано. — Тя добави, правейки се на наивна. — Той не ти ли спомена?

— Всъщност, спомена, въпреки че не ми каза за какво е била караницата. Наминах, за да видя дали не мога да помогна да загладим недоразумението. — Той се засмя широко и й намигна. — Виждам, че помирителните ми услуги не са необходими. Тъй че си вдигам чуковете за вкъщи и ви оставям на вашите занимания. — Когато се присегна и я стисна по рамото, тя се уплаши, че може да повърне отново. — Върни се при съпруга си. Лека нощ.

— Лека нощ.

Той се обърна и бързо заслиза но стъпалата.

За да го успокои напълно, Кендъл извика след него:

— Ела на закуска, ще дойдеш, нали? Ядат ми се прочутите ти палачинки.