Сандра Браун - Свидетелката

Морскосиният седан спря до бордюра. Излязоха двама мъже, които се насочиха по пътеката към нея. По-ниският и по-набит се усмихваше приятелски. Високият беше сериозен. Ниският се обърна към нея.

— Мисис Бърнууд?

Хазяйката й излезе на площадката. Тя не познаваше Кендъл под това име и се учуди, когато Кендъл отговори утвърдително.

Той извади кожен портфейл от вътрешното джобче на сакото си и го отвори, за да докаже самоличността си.

— Аз съм агент Джим Пепърдайн. — Кимна към човека със сурова уста и тъмни очила. — Това е федерален полицай Джон Макграт.

Джон Макграт отвори очи с напълно възстановена памет.

Разбуди се внезапно и не изпита обичайната сънлива замаяност или дезориентираност. С абсолютна яснота и веднага си спомни всичко от живота си.

Знаеше името си, спомни си детството в Ралей, Северна Каролина, спомни си дори номера на футболната фланелка, която носеше в университета.

Спомни си работата във ФБР и ужасното събитие, което стана причина да напусне бюрото преди две години. Спомни си и работата в момента. Беше пратен в Денвър и знаеше защо е пратен.

Автомобилната злополука вероятно е блокирана в паметта му завинаги, но той си спомняше шофирането по хлъзгавото от дъжда шосе и внезапно изпречилото се дърво. Припомни си колко безпомощен се бе почувствал пред катастрофата и как се бе предал на смъртта, когато колата полетя в долината. Спомни си, че дойде в съзнание в болницата, с болки навсякъде, обкръжен от непознати. Чувстваше се непознат и на себе си.

Най-живо си спомняше Кендъл, гледаща го право в очите да казва: „Той е моят съпруг“. Джон сложи ръка на челото си и изруга през зъби, защото си спомни какво се бе случило от този момент нататък.

По-специално последната нощ.

Последната нощ — да потънеш в земята от неудобство. Последната нощ беше любил Кендъл Бърнууд.

Възглавницата до него беше празна сега, но доскоро не беше. Тя все още носеше отпечатъка от главата на Кендъл. Припомни си всяка въздишка, шепот, усещане и вкус. Изръмжа и прокара ръцете си по лицето.

Господи, нима беше за чудене, че паметта му се бе преборила? Всичко, което съставляваше човека Джон Макграт, беше разтърсено от онова, което бе извършил.

Той покри отново очите си, този път като разтриваше с опакото на ръката си очните кухини. Как би могъл да обясни на Пепърдайн? Как да обясни на себе си? Поне не бе изневерил на друга жена. Той и Лайза…

Лайза. Лайза Франк. Както всичко останало, и споменът за нея липсваше до този момент. Сега спомените нахлуха бързо. Първото, което си спомни от връзката им — колко на място! — не беше нещо от хубавите им моменти, а скандалът.

Джон се бе върнал от пътуване във Франция, откъдето трябваше да придружи избягал престъпник до Щатите. Беше изтощен, мръсен и със зачервени очи. Бе летял без почивка на отиване и връщане и искаше да спи необезпокояван поне трийсет часа. Когато слагаше ключа в ключалката, помисли с надежда, че Лайза я няма.

Но тя беше в апартамента. Нервна. Търсеща повод за разправия, защото някакъв пътник от първа класа от нейния полет този след обед се беше държал като гамен.

— Съжалявам, че полетът е бил тежък — каза той, като се опитваше да изрази убедително съчувствие. — Моят също не беше забавен. Отивам да взема душ. След това нека си легнем и като се наспим ще ни е минало, нали?

Но отстъпчивостта просто не съществуваше като черта в характера на Лайза. Чакаше го с кърпа в ръце, когато излезе от кабинката на душа, а когато пристъпи в спалнята, го приканваше в леглото със съблазнителна усмивка.

От времето, когато бе открил възхитителните различия между момчетата и момичетата, гледката на гола жена винаги го бе карало да реагира. Въпреки това, нея вечер той се прояви слабо и егоистично. Лайза почувства липсата на обичайния финес.

Тя запали нощната лампа.

— Джон, трябва да поговорим.

— Не сега, Лайза, моля те. Изтощен съм. — От тона й разбра, че разговора ще бъде за „връзката ни, която върви наникъде“, а тази вечер той беше твърде уморен. Дори в добре прекараните вечери, той се въздържаше от анализи на отношенията им.

Без да обръща внимание на умората и отвратителното му настроение, тя се хвърли в познатия му монолог за онези аспекти от връзката им, които бяха незадоволителни за нея, но пък се харесваха на него.

Те не се виждат достатъчно често, каза тя. Като придружител на полетите на голяма авиокомпания, тя нямаше постоянен график и беше на път повечето от времето. Неговата работа изискваше също чести пътувания. В апартамента прекарваха заедно достатъчно, за да се чувстват удовлетворени, но не достатъчно, за да станат зависими един от друг. Джон предпочиташе така. Лайза искаше повече.