Сандра Браун - Свидетелката

— Ти не искаш да се ангажираш — оплака се тя.

Той отговори, че не е истина, но пред себе си призна, че беше точно така. Харесваше му начина, по който бяха сложени нещата между тях. Той дори не мислеше, че имат някакви „отношения“. От негова страна не се изискваше много време, усилия и внимание. Така се надяваше да продължи.

Но онази нощ Лайза не спря да натяква недостатъците му, докато го вбеси.

— Не ми се говори за това тази нощ, Лайза. — Той загаси лампата и зарови глава във възглавницата си.

— Подлец такъв — измърмори тя, но той не я чу.

Следващата сутрин се събуди преди нея. Лежеше и я гледаше. Осъзна, че Лайза Франк му е толкова чужда, колкото и в деня, когато си размениха телефоните след полета, на който тя бе придружител.

Познаваше тялото й, но нея самата — не. Тя също не го познаваше. Никой не можеше да влезе под кожата на Макграт. Предположи, че може би е трябвало да играе по-честно и да я предупреди. Вместо това, той бе оставил всичко на самотек до този момент.

Мислената му разходка в миналото бе прекъсната от Кендъл, която пееше на Кевин в другата стая. Сигурно го беше кърмила за първи път този ден. Джон си я представи как люлее бебето в ръце, усмихва му се, гали с пръсти личицето му, обгръща го с майчината си любов.

Точно това правеше и онзи първи път, когато я видя да седи на килимчето в двора на онази къща в Денвър. Когато Джим Пепърдайн й се представи, тя изглеждаше почти облекчена, като че ли бе предчувствала, че ще я открият и вече нямаше от какво да се бои.

Дадоха й време да събере своите и на бебето неща, преди да я изведат до колата. В мига преди да влезе в колата, тя се поколеба. Очите й се замятаха неспокойно между него и Джим.

— Водите ме обратно в Южна Каролина?

— Да, ма’ам — бе отвърнал Джим. — Трябва да се върнете.

В течение на професионалната си практика, Джон бе ставал свидетел на почти всякакъв вид емоционални реакции, които може да изпита човешко същество. Изучавал беше рефлексите — условни и безусловни. Беше безпогрешен специалист по различаване на най-малките оттенъци в говора и изражението. Можеше да различи истината от лъжата с учудваща точност. Чувстваше се призван да го нрави. Другите разчитаха на опита му в познаването на човешкото поведение.

Така, че когато Джим й съобщи, че намерението им е да я върнат в щата, от който бе избягала, очите й се изпълниха със сълзи и тя притисна бебето, като че ли да го запази. Джон беше абсолютно сигурен, че Кендъл Дийтън Бърнууд беше твърдо убедена в онова, което каза:

— Ако ме върнете там, те ще ме убият.

С Джим Пепърдайн Джон бе работил по-рано в група за спасяване на заложници. Пепърдайн бе превъзходен професионалист. Джон го смяташе за един от малкото си истински приятели. И въпреки, че Джон вече не работеше за бюрото, Пепърдайн го бе поканил да присъства на разпита на мисис Бърнууд.

— Просто като наблюдател — подхвърли той небрежно, когато се упътиха но коридора към кабинета, където Кендъл ги чакаше. — Може да ти се стори много интересно. Между другото, необходимо ми е да проверя дали може да й се вярва. Дали казва истината, или куп лъжи?

— Сам знаеш, че казва истината.

— Но показанията й трябва да са достатъчно силни, за да убедят съдебните заседатели в нещо, което смятат за абсурдно. Ти си коравосърдечно копеле — измърмори миролюбиво Пепърдайн. — По-груб и по-циничен, отколкото биха били повечето съдебни заседатели. Ако убедя теб, всичко ни е в кърпа вързано.

— Това вече не ми влиза в работните задължения — напомни му Джон, когато стигнаха до вратата на кабинета.

Пепърдайн отпусна ръка върху дръжката, хвърли резервиран поглед към Джон и каза:

— Глупости! — После отвори вратата.

Седеше сама в кабинета, защото бе отклонила предложението за адвокат — щеше да се защитава сама. За сина й се грижеше друг агент. Не показа външни признаци на тревога, дори когато Пепърдайн й връчи съдебното постановление.

Тя го прегледа, след това погледна към тях объркано.

— Това е постановление за свидетел на местопрестъплението.

— А вие какво очаквахте? — попита Пепърдайн. — Постановление за убийство, може би?

— Той мъртъв ли е?

— Мат Бърнууд? Не.

Тя сви устни, но Джон не би могъл да каже дали реакцията и бе на облекчение или на онемяване от ужас.

— Мислех, че съм го убила.

— Ако мистър Бърнууд бъде осъден за многобройните предявени му обвинения, той вероятно би пожелал да е мъртъв.