Сандра Браун - Свидетелката

Брат Боб Уайтакър бе доста приятен на вид джентълмен, любезен и грижовен пастор за голямото паство, но докато застанеше зад амвона. Там той се превръщаше в гръмогласен, яростен проповедник, който огласява наказанията в ада и чистилището. Но не това дразнеше Кендъл най-много. Телевизионните евангелисти отдавна бяха приучили аудиторията да изслушва страстните им предупреждения срещу греха.

Дразнеше я постоянно повтаряното предупреждение на пастора за страшния съд. Той цитираше толкова често „око за око“, че тя се питаше дали това не бе единственият цитат от Библията, който той си спомняше. Споменаваше съвсем рядко за милосърдие и благоприличие, отмъщението и отплатата бяха непрестанно на езика му. Създаваше образа на един кръвожаден отмъстителен Бог, а не на създателя на любовта и опрощението.

Въпреки, че бе тук по настояване на Мат, тя не си налагаше да го слуша. И сега, когато Брат Боб пое филипиките си срещу прегрешенията, тя го изключи от вниманието си и се замисли над други въпроси.

Мислено се зае да планира идващата седмица, когато случайно улови погледа на една жена, седяща от другата страна на пътеката, един ред по-назад. Тя наистина изглеждаше потресаващо. Кендъл предположи, че мъжът, седнал до нея, е съпругът й, но той — както всъщност и всички останали — бледнееха в сравнение с нея.

Не беше красива в традиционния смисъл, но наистина приковаваше погледите. Кестенявата й коса, вдигната високо на главата, падаше на вълни върху раменете й. Очите, носът и устата бяха големи, но хармонично оформяха предизвикателното и някак мрачно лице.

Освен фрапиращият външен вид, вниманието на Кендъл бе привлечено и от недружелюбния поглед, с който жената я фиксираше. За да може да я разгледа, Кендъл трябваше да обърне главата си в доста неудобно положение. Като че ли не беше погледнала случайно към жената. Чувстваше се едва ли не привлечена от магнетичната сила на изпълнения й със злоба поглед.

Мат я побутна с лакът.

— Къде си се загледала?

Тя бързо извърна глава.

— А, нищо.

Той хвана ръката й и я задържа до края на службата. Кендъл искаше да се обърне назад и да види дали жената продължава да я гледа, но по непонятна причина се страхуваше да го направи.

При придвижването си по пътеката към изхода, след благословията, Кендъл я забеляза отново сред тълпата.

— Мат, коя е тази жена? — Кендъл кимна по посока на жената. — Онази в зелената рокля.

Преди да успее да отговори, някой привлече вниманието му.

— Хей, Мат. — Суперинтендантът на училищата си проправяше път към тях и се ръкува с Мат. Поглеждайки към Кендъл, той й намигна съучастнически. — Всички ли закусвахте шунка тази сутрин? — Той хрипкаво се изсмя. — Защо не дойдете на вечеря някой ден през тази седмица? Ще приготвим с жена ми свински ребра на барбекю.

Мат и Гиб я бяха предупредили, че безмилостно ще й се подиграват, и то с години, заради припадъка, докато колеха прасетата. Тук местните не се отличаваха с особена деликатност и помнеха дълго.

Навън част от енориашите се влачеха бавно и бъбреха. Кендъл бе нападната от жена, чиято дъщеря мислеше да постъпи в юридическия факултет. Те настояваха да чуят мнението й в кой университет би препоръчала да кандидатства момичето. Докато отговаряше на въпросите, тя търсеше с поглед жената в зелена рокля.

Тогава забеляза, че Гиб и Мат се бяха приближили към група мъже, повечето от които познаваше. Те се бяха отделили от всички останали. Може би, за да пушат, реши Кендъл, когато забеляза, че неколцина вече димяха.

— Наистина не знам дали бихме могли да заплащаме таксите за обучение в друг щат — промърмори жената в отговор на някои от препоръките на Кендъл. — Предполагам, че тя би могла…

— Извинете ме за миг — прекъсна я Кендъл. — Виждате ли онази двойка, която се качва в колата отсреща на улицата? Дамата е облечена в зелена рокля. Познавате ли я?

Жената заслони очите си с ръка и погледна в указаната от Кендъл посока.

— О, това са мистър и мисис Лайнъм. — Тя изсумтя презрително. — Те не са от редовните посетители. А ако ме питате, точно те трябва да са тук всяка неделя.

Кендъл не се интересуваше от клюки. Само искаше да разбере дали името на жената би й подсказало нещо, но името не събуди никакъв спомен. И въпреки това от злобния й поглед беше очевидно, че тя я мрази. Защо?

— Извинете ме отново — каза Кендъл. — Дали случайно мисис Лайнъм не е роднина на семейство Крук?

— За Бога, не! Какво ви кара да мислите така?