Сандра Браун - Свидетелката

За щастие, Мат се приближи в този момент към нея.

— Здравейте, мисис Гарднър, Ами — каза той. — Готови ли сме за тръгване, скъпа? Татко ни кани на обед в бюфета на кънтри клуба. Ако не побързаме, баптистите ще заемат всички хубави маси. Нали, дами? — Като отправи една обезоръжителна усмивка към жената и момичето той се извини и поведе Кендъл.

На път за паркинга Кендъл забеляза групата мъже, от които в момента се отделяше Гиб.

— Прилича на някаква конференция на високо равнище. За какво става въпрос?

— Защо питаш?

Тя бе попитала с безобиден, почти закачлив тон и заради това се изненада от отбранителния му отговор.

— Нищо специално, Мат. Просто полюбопитствах.

Напрегнатите му черти се отпуснаха в усмивка.

— За църковните настоятели. Свикват извънредна среща на настоятелите, за да обсъдят бюджета на църквата.

— Разбирам.

— Моля те, не се нацупвай пак.

— Няма. Всъщност, трябва да се справя с доста изостаналата ми писмена работа. Ще я свърша, докато те няма. — Напоследък правеше всячески усилия да не се оплаква, когато той излизаше вечерно време. Той, от своя страна, когато излизаше, поне се опитваше да се върне по-рано и се държеше примирително и мило след завръщането си.

За да благодари за проявеното и сега разбиране, той я целуна.

Гиб ги приближи, с Библия под мишница, докато те все още стояха прегърнати.

— Продължавайте така двамата и шерифът ще дойде да ви арестува за неприлично поведение — пошегува се той и усмихнат се качи на задната седалка. — Да вървим. Службата се проточи много и стомахът ми гъргореше през цялото време.

Мат седна зад кормилото и подкара колата.

— Някакви новини за Били Джо Крук, а татко?

Кендъл застана нащрек.

— Какви новини?

— Пострадал е при злополука по пътя за Колумбия — обясни й Гиб от задната седалка.

Тя се обърна и го погледна.

— Злополука? Каква злополука? Добре ли е?

— Не, Кендъл. Страхувам се, че не е добре.

Лутър, гризейки кожичките на ноктите си, насочи поглед към близнака. Единственият отговор на Хенри бе помръдване на раменете, с което обясняваше собственото си учудване.

Бяха нервни. Настръхнали. Не знаеха как да се справят с положението.

Никога не бяха виждали майка си толкова тиха и мълчалива. Така беше от вечерта, когато се обадиха от затвора и съобщиха за злополуката с Били Джо.

Телефона бе вдигнал Хенри. Възмущение и ярост се надигаха в него с всяка официална дума от съобщението.

— Можем ли да го видим?

— Не все още — му отговориха. — Ще ви го върнем.

След като затвори, той бе извикал Лутър навън и му каза за случилото се с по-малкия им брат. Лутър изпсува, вдигна секирата и заби острието дълбоко във външната стена на къщата, след това изрече думите, от които Хенри се страхуваше най-много.

— Трябва да кажем на мама.

Лутър бе казал „да кажем“, но Хенри знаеше, че има предвид „да кажеш“.

Нямаше време да се обадят на някоя от сестрите си, за да й го съобщи тя. Те живееха доста далеч. Освен това, щяха само да реват и да вдигат врява, а с това нищо нямаше да помогнат.

Той беше най-възрастният. Мъжът в семейството. Отговорността падаше върху него. Затова двамата с Лутър тръгнаха бавно обратно към къщи. Там Хенри съобщи лошата вест на майка си.

Тя обаче не реагира както очакваха. Не взе да буйства, да вие, да хленчи или да припадна. Дори не пийна нищо. Вместо това се строполи на люлеещия се стол и се загледа мрачно през прозореца. И все още стоеше така, почти двайсет и четири часа.

Изглеждаше като вкаменена и това започваше да изнервя Хенри. Да бе направила истерична сцена, вместо да седи там като пън! Единственият признак на живот беше мигането на очите й. Почти му се искаше да получи някой от припадъците си. С него би знаел как да се справи.

Длъжностните лица бяха позвънили преди час и казаха, че могат да видят Били Джо в пет часа. Дотогава, казаха, той ще е в ред. Така че пред Хенри стоеше дилема. Трябваше да види малкия си брат, но не можеше да остави майка си сама. А Лутър отказа да стои при нея.

— Сам с нея? — Извика Лутър с изтънял от страх глас, когато Хенри предложи да остане тук. — По дяволите, не! Ще се побъркам като я гледам как седи и гледа неподвижно. Мисля, че нещо не е в ред в главата й, това е. Изглежда, че съвсем е мръднала. Всеки случай, аз няма да остана сам с нея.

Хенри все още не бе измислил нищо, а времето течеше. Ако не успееше да отиде, когато го очакваха, можеше въобще да не види Били Джо преди…