Сандра Браун - Свидетелката

— Хенри!

Той направо подскочи.

— Тук съм, мамо.

Едва не се спъна в собствения си крак, когато се запъти към люлеещия се стол. Когато се приближи, очите й гледаха съсредоточено и той веднага разбра, че Лутър греши. Беше съвсем нормална.

— Татко ти ще се обърне в гроба, ако ги оставим така, безнаказано.

— Права си, по дяволите! — Лутър се приближи и успокоено коленичи до стола й. — Не, сър. Няма начин, по дяволите! Няма да ги оставим да им се размине.

Тя се отдръпна и го цапардоса силно по главата.

— Не съм се побъркала. Да не съм те чула да казваш втори път такова нещо.

Сълзи изпълниха безцветните очи на Лутър. Той разтри ухото, което щеше да звънти сигурно доста време.

— Не, мамо. Искам да кажа, да, мамо.

— Какво ще правим, мамо? — попита Хенри.

Когато тя описа плана си, той разбра, че през цялото време, докато е гледала през прозореца с онзи странен поглед, тя го е обмисляла стъпка по стъпка.

— Кафето мирише хубаво.

Кендъл така бе потънала в мислите си, че не чу влизането му в кухнята. Обърна се при звука на гласа му. Подпрян на патериците си и на касата на вратата, облечен и необръснат, той имаше раздърпан, но отпочинал вид. Лицето му бе възвърнало донякъде цвета си и тъмните кръгове йод очите бяха значително избледнели.

— Добро утро. — Тя нервно изтри дланите на ръцете си в шортите. — Тъкмо идвах да те видя. Как се чувстваш?

— По-добре. Все още не идеално.

— Надявам се, че Кевин не те е събудил.

— Не. Той спи в онова квадратно нещо.

— Детска кошара. Седни. Ще ти приготвя закуска. — Тя му наля чаша кафе. — Какво искаш? Понички? Яйца? Препечен хляб с масло? Правя всичко без палачинки.

— Какво имаш против палачинките?

— Нямаме уред за печене на палачинки.

— Ох. Откъде се появи храната? Някакъв вълшебник ли я донесе през нощта?

— Ходих на пазар тази сутрин.

Той изглеждаше изненадан.

— Не те чух да излизаш.

— Не се изискваше.

— Колко далеч сме от най-близкия град?

— Не много далеч.

— Случайно да си се сетила за вестник?

— Той е на масичката във всекидневната.

— Благодаря.

Тя приготви бекон с яйца, които бе поискал. Той бързо изпразни чинията, в която остана само резен бекон.

— Искаш ли го?

— Запомни, не ям свинско месо.

— Свързано ли е с тази история?

— Нямам никаква история.

— Мисля, че имаш. Все още не знам точно. Защо не си тръгна тази сутрин, когато си имала възможност?

Защо наистина? Този въпрос я занимаваше откакто се върна. Възнамеряваше да тръгне окончателно, след като се измъкна в зори. Но колкото повече се отдалечаваше, толкова по-виновна се чувстваше.

Всеки път си припомняше стенанията му през нощта. Той едва се движеше, а мозъчното сътресение все още не бе отзвучало. Не можеше да изостави дори животно в такова състояние. И сега, както и тогава, на местопроизшествието.

Чувството за отговорност към него я дразнеше. Опасно препятствие по пътя, който бе поела. Но знаеше, че ще остане до него, докато здравето му се стабилизира и той стане по-самостоятелен.

Освен това й хрумна, че тук може би е на по-сигурно място, отколкото по пътя. Тази сутрин, когато прескочи до града, тя се чувстваше застрашена и уязвима. Ако избяга, къде ще отиде? Нямаше някаква определена цел — само да избяга. Дотук поне, бе успяла. И докато той не представляваше реална опасност за цялостния й план, защо да поставя на изпитание късмета си като тръгне преди да е абсолютно необходимо?

Мина й през ум, че може би си търси оправдания, защото тя обичаше тази къща. Чувстваше се сигурна тук и наистина не искаше да я напусне.

— Аз обещах, че няма да те изоставя в сегашното състояние — каза тя.

— Което означава, че ще ми изоставиш, щом положението ми се подобри.

— Не слагай в устата ми думи, които не съм казвала.

— Добре, всичко, което казваш е дяволски мъгляво. Опитвам се да попълня празнотите.

— Празнотите ще се попълнят сами, когато мозъкът ти е готов. Хипотезата на доктора е, че може да блокираш паметта си подсъзнателно. Ти самият не искаш да си спомниш.

Той обгърна с пръсти чашата за кафе и я погледна право в очите.

— Има ли право той, Кендъл?

За първи път я беше нарекъл по име. Чувайки го от устните му, тя се развълнува и за момент изгуби нишката на мисълта.

— Има ли право? — повтори тя. — Само ти можеш да отговориш.

— Ако не мога да си спомня нищо, как бих могъл да зная какво съм избрал да забравя? — Той изруга и зарови пръсти в косата си. Беше забравил за шевовете и отчаяният му жест се бе стоварил върху тях. — Ох!