Сандра Браун - Свидетелката

— Внимавай! Чакай, дай да погледна. — Тя се приближи към него и отстрани ръцете му. Разви превръзката от марля и огледа раната. — Няма признаци на инфекция. Шевовете са непокътнати. Нищо лошо не е станало, доколкото виждам.

— Започва да ме сърби — каза той раздразнено.

— Значи започва да заздравява.

— Предполагам. — Тя все още стоеше близо. Той я погледна. — Откъде намери пари за бакалницата?

— Казах ти, че аз…

— Че си ги спечелила. Знам. Какво си правила?

Тя се поколеба, като преценяваше всички „за“ и „против“ да му каже и накрая реши, че той няма да я остави на мира докато не отговори.

— Аз съм адвокат.

Той се изсмя гръмогласно.

— Лъжите ти стават все по-дебели.

— Аз съм обществен защитник. — Той я гледаше, като че ли още не й вярваше. — Това е истина — настоя тя.

— Разкажи ми за това.

— Какво искаш да знаеш?

— Добра ли беше? Обзалагам се, че си била. Лъжеш толкова добре.

Тя се засмя.

— Точно това казва и Рики Сю.

— Коя е тя?

— Най-добрата ми приятелка.

— Хм — Той разсеяно дъвчеше последната хапка бекон. — Добър обществен защитник ли беше?

Тя не отговори веднага, за да си налее чаша кафе и да седне на стола срещу него.

— Вярвам, че съм била горе-долу добра. Повече от подходяща за поста. И заслужавам поне за усилията си шестица. Исках да бъда добра — продължи тя. — Хората, които ме наемаха си мислеха, че поемат голям риск, като поверяват защитата си на жена. Поради това аз трябваше да се доказвам. Като цяло, съотношението между спечелените и загубените ми дела вдъхва уважение. Естествено, не съм печелила всяко дело.

Той зае слушателска позиция, която я подтикна да продължи.

— Едно поражение обаче беше особено горчиво. В началото казусът изглеждаше рутинен, но приключи… направо ужасно.

— Какво се случи?

— Посъветвах шестнайсетгодишно момче да се признае за виновно за кражба в магазин и да се остави на снизхождението на съда. Тъй като това беше първото му провинение, аз очаквах съдията да бъде по-милостив. Вместо това той използва момчето, за да ме унизи. — С леко потреперване на гласа тя му преразказа сцената в съда.

— Има и продължение, нали?

— По време на пътуването до Колумбия се случил ужасен инцидент. Той е бил в белезници, разбираш ли, и по някакъв начин когато са спрели за почивка, белезниците са се закачили за нещо и при тръгването ръката му… — Тя спря и преглътна мъчително. — Дясната му ръка бе откъсната от рамото, буквално изтръгната, като че ли е бил дърпан за разчекване. Изпаднал в шок и едва не умрял от кръвоизлива. Успяха да спасят живота му, но той никога няма да се възстанови нито физически, нито психически.

Онази неделна сутрин, когато Кендъл чу за станалото, тя бе обзета от страх, вина и ярост. Случката продължаваше да я преследва. Били Джо наистина не бе ангел. Но инцидентът бе унищожил каквато и да е възможност да стане съблюдаващ законите член на обществото. Осакатен и огорчен, той щеше да държи света отговорен за нещастията си. Щеше да обвинява най-вече нея като адвокат на защитата му.

Семейството му сигурно я обвиняваше.

— Дяволска случайност — отбеляза той. Бе стоял тихо, за да й остави време да размисли.

Добре ли беше да продължи по-нататък? Дали не казва твърде много? Но пък се чувстваше добре като разтовари опасенията, които й тежаха от месеци.

— Имам своя теория за него — каза тя.

— Която е?

— Че въобще не е било злополука.

— Интересно. — Той се наведе напред. — Не накара ли някого да направи разследване?

— По това време не мислех, че е необходимо.

— Запозната ли си с разказа на момчето?

— Опитах се. Отидох в болницата да го видя, но ми казаха, че още се съвзема и не може да приема посетители.

— Това не те ли накара да се усъмниш?

— Би трябвало, но по онова време изглеждаше нормално. Беше няколко седмици в критично състояние. След това, без да съм го изисквала, ми бе изпратено копие от доклада за злополуката. Беше детайлен отчет за случилото се. Всичко изглеждаше професионално и в ред. И едва много по-късно ми мина през ума, че тази „злополука“ може да е била инсценирана. Били Джо е бил планирана жертва.

Тя прекара пръсти през косата си. Разстройваше се, когато и да си спомнеше за проявената наивност.

— По времето, когато разбрах, че той е бил жертвата, беше твърде късно да се направи нещо. Аз вече бях… — Тя млъкна, преди да е казала прекалено много.

— Какво беше вече?

— Нищо.

— Как?