Сандра Браун - Свидетелката

Днешното поражение беше още по-горчиво, но то бе вече зад гърба й. Ще запомни казуса Крук като урок и ще очаква следващия. Ще се старае още повече. Струва си да се работи. И тя бе уверена в успеха.

Тези мисли й вдъхнаха смелост и настроението й започна да се подобрява. Уикенд с развлечения — звучеше чудесно.

— Какво сте измислили двамата? — попита тя.

— Мат ми каза, че го преследваш с настоявания да дойдеш с нас на една от екскурзиите ни.

— Не бих употребила думата преследва — произнесе тя сдържано.

— Какво ще кажеш за „тормозя, дотягам, измъчвам“?

Тя игриво блъсна Мат в стомаха, а той изохка артистично.

Доволен, че семейната хармония е възстановена, Гиб им се усмихна снизходително.

— Искаш ли да чуеш, или не?

Кендъл веднага доби сериозно изражение.

— Искам да чуя.

— Тази събота ще има пълнолуние.

Тя си представи вечеря на свещи в уютна хижа в планините, или гребна лодка на лунна светлина в езерото.

— Пълнолунието през ноември може да означава само едно нещо — каза Мат, от което очакванията й още повече нараснаха.

— Какво? — попита тя почти задъхано.

— Ще колим прасетата.

От нетърпение за предстоящото събитие Гиб пристигна преди изгрев слънце. Кендъл изскочи на мразовития сутрешен въздух. Дъхът им правеше облачета пара докато се качиха в кабината на пикапа на Гиб. Треперещата Кендъл мушна облечените си в ръкавици ръце в ръкавите на палтото, опитвайки се да ги стопли.

Мат я притисна към себе си.

— Студено?

— Малко. Но ще се стопля. — Молила се беше да участва. Сега не трябваше да хленчи.

— Преди да стегне зимата, щом почне да застудява, се заемаме с прасетата — обясни й Гиб, докато насочваше колата надолу по алеята. — Иначе месото ще се развали.

— Логично е.

— Традиция! Угояваме ги цяло лято с царевица.

— Вие?

— Не самите ние — обясни Мат. — Фермерът, който ги отглежда за нас в стопанството си.

— Разбирам.

— Шунката, която ядохме на сватбата е от едно от нашите прасета — обяви Мат гордо.

— Не разбрах, че съм яла семеен приятел — усмихна се тя отвратено.

Двамата с Гиб се разсмяха. Мат каза:

— Да не мислиш, че месото се произвежда в чистите вакуумизирани пакети, в които го купуваш в магазина?

— Предпочитам да не мисля по този начин.

— Сигурна ли си, че не си като онези госпожици от големите градове?

Думите му й припомниха казаното за нея от братята Крук и също така, че днес бе планирано прехвърлянето на Били Джо в Колумбия. Сега той бе вече нагъл смутител на реда с доста трески за дялане. Освен това бе заявил ясно, че ще се съпротивлява на анализите. Тя се страхуваше, че резултатите от „Разследване и психо-социална характеристика“ ще бъдат в негов ущърб. Обхвана я лошо предчувствие.

Мат я прегърна още по-силно, мислейки, че потреперването й се дължи на студеното време.

Поляната беше в отдалечена, гъсто залесена местност, до която можеше да се стигне само по една неравна, тясна и прашна пътека, отклоняваща се от главния път. Когато пристигнаха, няколко десетки семейства вече се бяха събрали.

Атмосферата беше празнична. Леденият въздух се бе смесил с дима, който се издигаше от няколкото големи огньове. Над тях в огромни чугунени котли вече вреше вода.

Децата играеха на гоненица между дърветата. Тийнейджърите, събрани заедно, се подаваха от задната врата на един пикап. Гласовете им бяха груби и свадливи.

Тримата Бърнууд бяха посрещнати с приветствени викове, щом се появиха от колата на Гиб. Някой подаде чаша кафе на Кендъл. Тя с благодарност отпи и тъкмо щеше да благодари, когато забеляза закланите животни.

Прасетата висяха с главата надолу, закачени за оголените сухожилия на задните копита, през които минаваше метален прът. Самият прът бе поставен върху чаталите на два забити кола.

Бяха толкова много, че и не помисли да ги брои. Нито пък можеше да откъсне очи от грозната гледка.

— Кендъл? Скъпа?

В гласа на Мат се долавяше искрена загриженост. Той докосна бузата й и обърна лицето й към себе си. Беше с черни гумени ръкавици, които й се сториха студени и чужди. Освен тях беше облякъл работен комбинезон, дълга гумена престилка и високи до коленете гумени ботуши.

На земята под краката му се виждаше рядка тревица. Но дори и там, където бе успяла да изникне, тя бе изпотъпкана. Пръстта, както и комбинезонът на мъжа й, изглеждаха ръждиви.

Тя посочи петната с отпаднал глас:

— Това кръв ли е? — Тя преглътна с усилие.