Сандра Браун - Свидетелката

Тя се изправи и закрачи из стаята, докато говореше.

— Една жена дойде в офисите на Бристол и Матърс и потърси помощта ми. Беше болна от СПИН. Съпругът й я беше заразил с вируса и след това напуснал нея и трите им деца. Здравословното й състояние се влошило. Когато не можела да работи повече, за да издържа себе си и децата, щата поел попечителството над тях и ги настанил в сиропиталища.

— Шест месеца тя правила многобройни постъпки да ги види, но постоянните й молби били отхвърляни. В отчаянието си стига до там, че влязла в щатска канцелария с пистолет и заявила, че ще я пуснат при децата й, или иначе… Арестували я. Пистолетът дори не бил зареден, но това било подробност.

— Платила гаранция и я освободили. Недоволна от назначения по делото й адвокат, тя бе дошла при мен. Бях привлечена веднага от нейния случай. Да, тя бе извършила престъпление, но смекчаващите вината обстоятелства бяха достатъчно силни. Според мен законът и правосъдието бяха в конфликт в този казус. Една жена, която просто искаше да види децата си, преди да умре. Аз се съгласих да я представлявам.

Тя пое дълбоко дъх, за да потисне яростта, която я обхващаше всеки път, когато си помислеше как я бяха извикали в конферентната зала на партньорите.

— Бяха ужасени. Жената била арестувана на местопрестъплението! Каква възможна надежда имаше да се спечели оправдателна присъда? И фирмата наистина ли иска да се забърква с болен от СПИН? Косвеният отговор бе решително „не“.

— По-нататък — и това беше действително решаващият фактор — се намесваха и финансовите интереси. Жената имаше ограничени възможности, а часовата тарифа на фирмата бе твърде висока. Как биха печелили Бристол и Матърс, ако поемаха доброволно процеси само от милосърдие? Ако фирмата се заемеше с едно, щеше да се разчуе и съдружниците биха били обсадени от хора без средства. Накратко, нареди ми се да изоставя случая.

— Ако слушах разума си, би трябвало да напусна веднага. Но аз се нуждаех от работата, а Бристол и Матърс бяха най-уважаваната фирма в Шеридан. Така че останах, докато чух за работата в Южна Каролина. Мислех, че тук бих могла да работя, да служа на правосъдието, без да се грижа каква печалба ще донеса на фирмата. Уважавам закона. И се придържам към овехтялото и старомодно убеждение, че този закон е създаден за Хората, а не за адвокатите.

— Между другото, жената почина преди делото й да бъде гледано. Тя умря без да види за последен път децата си. Всеки път, когато губя дело, аз го преживявам. А тогава имах чувството, че аз съм я изоставила.

След настъпилата тишина Гиб каза меко:

— Вълнуваща история, Кендъл. Но ти не трябва да мислиш, че си се провалила, само защото Х.В. е изпратил Били Джо в Колумбия.

— При тези обстоятелства това не беше необходимо. Неговото престъпление не даваше основание за това.

— Добре, но аз съм един най-обикновен продавач на спортни стоки. Не бих могъл да зная как Х.В. е стигнал до това решение — каза Гиб. — И той е човек като всички нас. Естествено, ти си разстроена, но неговото определение не е слаба оценка за твоите способности. Ти се справи блестящо. А това е всичко, което хората очакват от теб.

Тя изпитваше необходимост да чуе това. Усмихна му се развълнувано.

— Благодаря за подкрепата, Гиб.

— Татко е наистина невероятен, когато поставя нещата в перспектива. Той винаги е нрав.

Кендъл тръгна към Мат и постави ръце на раменете му.

— Имам нужда от приятел. Още ли сме приятели?

Той извърна назад глава.

— Как мислиш?

Тя се наведе и го целуна по челото.

— Благодаря ти, че ми се притече на помощ. Видях те в светлина, в каквато никога не бях подозирала, че мога да те видя. Съжалявам, че те оставих с впечатлението, че не ценя героичния ти жест.

— Извинена си. — Те се целунаха, а след това той притисна ръцете й към гърдите си и ги задържа. — Татко, дали да не й кажем за изненадата, която сме й приготвили за този уикенд?

— Изненада? — Думата й донесе известно облекчение. Изминалият ден беше ужасен. Утрешният нямаше да е много по-добър, защото новината за поражението щеше да се е разнесла. Всички щяха да говорят за това. Бама, просякът, вече беше чул всичко, когато следобеда излизаше от сградата на съда.

— Лошо, адвокате, — каза й той. — Следващият път ще спечелиш. — Окуражително вдигнатият му нагоре палец не можа да повдигне духа й. Пък и мизерният му вид и пълната липса за нова перспектива за него я депресира допълнително.

Дълбоко в себе си бе убедена, че е показала всичко, на което е способна. И въпреки това никога не се примиряваше с пораженията. Загубването на процес винаги я караше да се чувства така, сякаш е излъгала очакванията на онези, които й бяха гласували доверие — клиентите, техните семейства, баба й, дори починалите й родители.