Сандра Браун - Свидетелката

Думите й причиниха болка.

— Щом като женитбата става пречка за приятелствата ти, може би е трябвало да помислиш два пъти преди да се жениш.

— Исках да се оженя. Исках да се оженя за теб. Но ти трябва да разбереш, че…

— Ти принадлежиш преди всичко на тях. Особено на Гиб.

Той намали разстоянието между тях и я хвана за раменете.

— Така е, принадлежа му. Аз бях всичко, което му остана след смъртта на мама. Живели сме заедно почти трийсет години. Ние двамата. Сега, когато напуснах къщата му, той е самотен.

— Самотен? — повтори тя недоверчиво. — Без дори да се замислям мога да назова дузина жени, които го харесват и си съперничат за неговата компания. Ако приемеше всяка покана, щеше да е на вечеря всяка вечер през годината. Той има повече приятели отколкото възможности да ги обикаля. Защо трябва да бъдеш винаги отговорен за развлеченията му?

— Защото ми е баща и аз го обичам. Той ме обича. И тебе обича — добави той подчертано. — Можеш ли с ръка на сърцето да ми кажеш едно лошо или злобно нещо, което е направил или казал? Не направи ли всичко по силите си, за да те въведе в обществото?

Тя сведе поглед и въздъхна дълбоко.

— Да, Мат, така е. Само че…

Той сложи пръст на устните й.

— Да не се караме, Кендъл. Мразя, когато се караме.

Тя се ядосваше, че той винаги успява да защити своето становище, а след това се опитваше да се помири, без да и даде възможност да защити своята позиция, макар че който и да е студент по право би могъл да прецени стойността на неговите или нейните аргументи. Този път тя би могла да ги приеме. Излизането му тази вечер не противоречеше на някакви специални планове, които тя бе направила.

Все пак такива вечери, без социални ангажименти, тя обичаше най-много: когато оставаха заедно вкъщи, пред телевизора и купа пуканки. Любеха се. А когато той излизаше със своите приятели, тя се чувстваше изключена.

Все пак предпочиташе да стои сама, а не да прекарва вечерите заедно с жените на неговите приятели.

Беше направила опити да си създаде приятелства, но с незначителен успех. Несъзнателно държеше далеч от себе си другите жени, защото интересите й бяха прекалено професионално насочени. И освен това съществуваше и нещо неопределимо, което я отделяше от останалите. Не можеше да го назове точно, но го чувстваше съвсем осезателно. Сигурно изглеждаше параноично, но се чувстваше като изключена от тайна, споделяна от всички останали. Предполагаше, че чувството на отчуждение се дължи на липсата на корени в местното общество, каквито повечето от другите имаха.

Основната причина обаче беше, че не успя да се смеси с тях. Може би стоварваше чувството си за неуспех върху Мат, като раздуваше неимоверно нещата. Той имаше толкова много приятели, а тя — никакви. Вероятно се смущаваше, че все още не е приета в затворените социални кръгове. Отбягването я правеше ревнива и собственически настроена към Мат.

Във всеки случай, държеше се като типична, от скоро омъжена жена, която се сърди на заниманията на съпруга си извън домашното огнище.

— Надявам се, че проклетото куче няма да подгони нито една миеща се мечка.

Приемайки това като бяло знаме на примирие, каквото беше и нейното намерение, Мат я целуна леко по върха на носа.

— Няма да закъсняваме много, но не ме чакай.

— Ще те чакам. — Той отново я целуна, след това тръгна към вратата. — Внимавай с пушките и другите неща — извика тя след него.

— Винаги внимавам.

Дълго след това тя остана седнала до бюрото като мислено прехвърляше всичко, което си бяха казали. Мат беше засегнал няколко важни въпроса. По-специално, тя го бе поставила в трудно удържимата позиция да избира между баща си и нея, двама души, които обичаше и на които искаше да у годи. Това беше грешка.

Тя никога не би вкарала клин между съпруга си и неговия баща нито пък го желаеше. Вместо да се оплаква, че я изключват от заниманията си, тя трябва да си създаде интереси и да се присъедини към тях. Мат, както и Гиб, който често казваше, че иска от нея да бъде възприета изцяло от техния свят, ще бъдат очаровани.

Като стигна до това решение, тя се почувства значително по-добре. Ако сегашната ситуация не й се нравеше, неин проблем беше да я промени. Ще направи каквото е необходимо.

Защото тя не искаше просто добра женитба. Искаше безупречна.

Били Джо Крук беше висок и слаб като върлина, без видими различия между ширината на раменете, кръста и ханша. Остри кости напираха под дрехите му. Светлата му гъста коса падаше напред и за да не закрива очите му, той я отмяташе с глава толкова бързо, че движението изглеждаше като тик.