Сандра Браун - Свидетелката

— Кой беше на телефона? — запита сега Мат. — Или не можеш да говориш за това?

— Не ме питаш като вестникар?

— Разбира се.

— Едно момче е било хвана го да краде в магазин днес след обед. Обърни внимание. Презимето му е Крук.

— Най-младият? Били Джо?

— Познаваш ли го? — попита тя изненадано.

— Познавам семейството. Близнаците Хенри и Лутър са една година по-големи от мен. Между тях и Били Джо има още няколко братя и сестри. Техният старец държеше склад за отпадъци в края на града. Къде е тази купчина ръждясал метал?

Тя кимна, защото схвана за коя грозотия намекваше.

— Каза „държеше“ в минало време?

— Той умря преди две години. Мисис Крук много трудно се справя с бизнеса.

— Защо?

— Старият Крук понякога не изчакваше да поднови инвентара си с части от предоставени му стари или катастрофирали коли. Клиентите му често пъти изкупуваха обратно частите, които наскоро са им били задигнати от колите. Всеобщото мнение бе, че старецът въртеше бизнеса си като караше момчетата да крадат.

— А мисис Крук дали се опитва да работи честно?

— Може би, но се съмнявам. По-скоро й липсва умение. Не от морални устои се въздържа от по-леки печалби.

— Хъм. Значи това, което загатваш е, че Били Джо е наследник на дълъг род Крук?

— Ах, та ти си била добра комедийна актриса!

— Не съвсем. Благодаря за описанието на фамилната среда на Крук, но предполагам, че този разговор трябва да спре до тук, за да не нарушим етиката.

— Разбирам.

Никога не я караше да даде повече информация, отколкото тя желаеше да разкрие, за да спази правилата в отношенията адвокат — клиент. А тъй като той издаваше местния вестник и пишеше два пъти седмично уводните статии, тя трябваше да е крайно внимателна и да не дискутира делата си с него. Не защото не се доверяваше на почтеността му, а по-скоро за да предпази своята.

— Какво те води насам? — попита тя.

— Да ти кажа, че няма да съм вкъщи за вечеря.

— О, Мат!

Той вдигна ръце, за да отбие протестите й.

— Съжалявам, но не можах да се измъкна.

— Това е втори път за четири дни. Какво има пък сега?

— Ленард Уили ни покани с татко на лов за миещи мечки тази нощ. Има ново куче, с което много се гордее и иска да го покаже. Татко е приел и от мое име.

— Кажи му, че не можеш тази нощ, че ние си имаме планове за тази вечер.

— Нямаме.

— Кажи му, че си обещал да останем вкъщи и да мързелуваме пред телевизора.

— Не съм обещавал.

— Той няма да знае!

— Но аз знам.

— О, за Бога! — извика тя. — Никога ли не си лъгал?

— Баща си — никога.

— Тогава кажи му истината. Кажи му, че имам главоболие, че ставам истинска кучка заради нощите, прекарани извън къщи и че те заплашвам с кастрация, ако ме оставиш сама тази нощ. — Тя стана от стола си като насочи към него ножа за отваряне на писма.

Той се засмя и отклони от чатала си закачливо насоченото острие.

— Знаех, че ще си разочарована.

— Не съм разочарована. Пикае ми се.

Усмивката му изчезна.

— Необходим ли е такъв език?

Забележката му я подлуди още повече.

— Не, не е необходим, Мат. Но като го изрекох, се почувствах малко по-добре. Женени сме само от три месеца, а съпругът ми предпочита да прекара нощта в компанията на кучета, вместо с мен. Мисля, че това е достатъчно основание да стана вулгарна.

Тя му обърна гръб и тръгна към лавицата, на която бяха подредени книги и томове закони за Южна Каролина и федералния закон. Рамката, която им бе подарил Роско като сватбен подарък, беше на една от полиците. Тя бе поставила снимка от сватбата в нея и я държеше в кабинета си, където портиерът нямаше как да не я види всеки път, когато влезеше да почисти.

Когато за първи път видя своя подарък на такова очевидно място, тесният му гръден кош се изпълни с гордост. Неговата широка усмивка си заслужаваше упреците, които бе получила от Гиб и Мат, че противно на желанията им бе изпратила покана за сватбата.

— Не мога да разбера какво толкова важно има в някакво ново ловно куче.

— За мен няма — каза Мат търпеливо. — Но е много важно за Ленард. Не мога да го обидя.

Тя се обърна и го изгледа.

— Но ти обиждаш мен.

— Нямам такова намерение.

— Но точно това правиш.

— Опитвам се да се харесам на всички, това правя. И честно казано, става вече досадно.

Очевидно този проблем го беше вълнувал. Тя без задна умисъл го бе зачекнала и сега той имаше какво да й каже.

— Не знам кое е по-лошо, Кендъл. Нараненият поглед, който получавам от теб, когато не правя онова, което желаеш, или подигравките, които получавам от приятелите си, когато пък изпълнявам желанията ти.