Сандра Браун - Свидетелката

Тя поклати глава.

— А баща ми? Също ли е умрял?

— Не. Но двамата сте имали нещо като спречкване.

— За какво?

— Дори преди злополуката ти беше неприятно да говориш за това. Мисля, че не е подходящо да го разискваме сега.

— Дали изобщо знае за катастрофата?

— Мислех, че няма да искаш да му позвъня, затова не се обадих.

— Толкова ли сме се отчуждили един от друг? Баща ми не го ли е грижа дали съм жив или мъртъв?

— Би се загрижил дали си жив или мъртъв, но ти не искаше той да знае за катастрофата. Извинявай. Трябва да сложа Кевин да спи. — Тя се опита излизането й от стаята да не изглежда като бягство.

Кошарката беше разположена в по-малката от двете спални на къщата. Тя нежно сложи бебето в нея. То веднага прибра коленцата си към гърдите и вирна задниче във въздуха.

— Как може да спи така?

Не беше разбрала, че той я бе последвал, докато не чу гласа му съвсем зад рамото си.

— Много бебета спят така.

— Изглежда неудобно.

— Предполагам, че е удобно, ако си на три месеца.

— Лека ли беше бременността ти?

— Имах някои затруднения първите няколко месеца. След това премина леко.

— Какви затруднения?

— Обикновените. Сутрешно повръщане. Умора. Депресия.

— А от какво беше депресирана?

— Не бях депресирана в действителност. Просто плачлива.

— За какво плачеше?

— Моля те. Изтощена съм. Не можеш ли да почакаш с тази инквизиция? — Тя тръгна да го заобиколи, но той вдигна патерицата си и блокира пътя й.

— Знаеш ли — каза тя вбесено — повръща ми се и съм уморена от това, че употребяваш проклетата си патерица като бариера.

— И аз съм уморен и ми се повръща от твоите усуквания. Отговори ми: Защо си била депресирана й плачлива през време на бременността си? Не си ли искала детето?

Нямаше повече сили, за да продължи да се дразни. Гневът й се стопи и тя каза уморено:

— Хормоналните промени в първите три месеца правят жените ревливи. И да, много силно желаех Кевин.

— А аз?

Погледите им останаха втренчени един в друг за няколко секунди, след това тя кротко отмести патерицата настрана.

— Отивам да се изкъпя.

Тя изключи осветлението. Но веднага щом загаси, фаровете на някаква кола преминаха по фасадата на къщата и осветиха спалнята.

— Господи! — Кендъл се завъртя обратно и с препъване тръгна към прозореца, като се притискаше към стената. Сърцето й биеше до пръсване. Със страх наблюдаваше как колата намали и спря.

Колата застина там безмълвно, в края на пътя, със светлини насочени като прожектори към фасадата на къщата. От мъглата и дъжда тя изглеждаше като чудовище — огромно и заплашително, а моторът — като ръмжене на диво животно.

Тя чу как той се приближава на патериците.

— Не се показвай, за да не те видят — каза тя заповеднически. — Стой далеч от прозореца.

Той се смръзна на място. И двамата замряха неподвижно. Кендъл не смееше дори да диша, докато колата се измъкна на заден ход от пътя и се отдалечи. Почти щеше да припадне от облекчение. Когато се съвзе, тя с усилие придаде лекота на гласа си.

— Някой е сбъркал пътя, предполагам.

Когато се обърна, тя го видя да стои до отворената врата. Силуетът му се очертаваше на фона на светлината от коридора. Изглеждаше висок и внушителен. Когато тя мина край него, той бързо се раздвижи, запали осветлението и вдигна лицето й нагоре, за да го разгледа по-отблизо.

— Какво, по дяволите, става?

— Нищо.

— Нищо? Бледа си като призрак. Щеше да припаднеш като видя колата. Каква е причината? Кой ни преследва? Кои те преследва?

Тя извърна очи от него и прошепна:

— Просто не очаквах гости, това е.

— Лъжеш. Може да съм си загубил паметта, но не съм идиот и затова не се дръж така с мен. — Като все още държеше брадичката й, той я накара да го погледне. — Ти бягаш от нещо, нали? От кого? Някой иска ли да те нарани? Бебето ти? — Той погледна към кошарката, където Кевин спеше. — Нашето бебе?

— Никой не може нищо да ни направи, докато сме заедно — каза тя и имаше точно това предвид. По някакъв начин бе разбрала, че въпреки че той не й вярва, и въпреки необяснимата си антипатия към Кевин, той ще се бие до смърт в тяхна защита. Това намаляваше още повече възможността да го изостави някъде.

Предпочиташе да не се осланя на никого за протекция. Можеше да се справи сама. От дълго време се справяше сама. И все пак се чувстваше по-сигурна в негово присъствие, макар че като се отчете физическото му състояние, чувството за сигурност беше измамно. А да се осланя на него може да й струва скъпо, дори смъртоносно опасно.