Сандра Браун - Свидетелката

Но Гиб се усмихваше толкова простодушно, че сърцето не й даваше да му каже истината. С малко неясна усмивка, тя каза:

— Разбира се, не, Гиб.

Тя се освободи от прегръдката му и се приближи към кафеника. Очевидно не бе успяла да прикрие неприязънта си, защото лишените от ентусиазъм думи бяха последвани от неловка тишина.

— Може би идеята не беше много добра? — Гиб започна да развързва престилката от кръста си.

— Не ставай глупав, татко — възпротиви се Мат. — Кендъл не е в най-добрата си форма сутрин. Тя ме предупреди, че може и да е нацупена понякога. Нали така, скъпа?

Тя се усмихна примирително.

— Страхувам се, че това е недостатък, който трябва да преодолея, Гиб. Сутрин съм същинска мечка.

— И гладна като мечка, надявам се. — Той завърза отново престилката и се върна към цвърчащата тенджерка на печката. — Обичаш ли палачинки? Правя тестото от каквото ми попадне, но прибавям една тайна съставка.

— Каква?

Той намигна.

— Предполагам, че мога да ти я кажа, защото си вече член на семейството. Ванилия — прошепна той. — Прибави чаена лъжичка ванилия към тестото. Тя променя всичко.

— Благодаря за съвета.

Мат се изправи и й предложи стола си. Целуна ръката й много изискано и каза:

— Мисис Бърнууд, моля седнете. Ние ще ви сервираме.

Тя седна и едва тогава забеляза украсените като подаръци пакети на масата.

— Още подаръци? Не е възможно. Ние вече получихме толкова много.

— Татко ни ги е донесъл.

— Оставили са ги в къщата ми. Защо не ги отворите, докато закуската стане готова?

Двамата с Мат разделиха подаръците и започнаха да ги разопаковат. Бяха получили Уотърфърдска 4 4 Област в Ирландия, където се произвежда скъп порцелан. — Б.пр. чиния за сладкиши, чифт свещници и лакирана табла за сервиране. Мат й подаде последния подарък.

— Роско Колоуей донесе този подарък тази сутрин — съобщи й Гиб.

— Колко мило от негова страна! — възкликна Кендъл. Роско беше портиерът на съдебната зала. Познат на всички от трийсет години. Бяха се сприятелили, откакто работеше като обществен защитник. Тя разопакова кутията и откри рамка за картина.

— Най-добри пожелания — прочете тя на поздравителната картичка. — Подписано е от Роско Колоуей. — Усмивката й премина в учудване. — Като си помисля сега, не си спомням да са били на сватбата. Питам се, защо ли не са могли да дойдат?

— Посъветвах те да не ги каниш — меко й напомни Мат.

— Но аз ги поканих, защото исках да присъстват — настоя тя. — Роско се отнася толкова мило с мен. Винаги поставя свежа роза на бюрото ми или прави нещо специално. Той се развълнува толкова, когато разбра, че сме се сгодили. Той те цени много, Мат. И теб, Гиб.

— Роско е разбран човек.

Гиб се отдалечи от печката, за да й донесе чиния. Палачинката беше отлична — плътна и златисто-кафява с кубче масло, топящо се в центъра.

Но коментара на Гиб развали апетита й.

— Разбран човек? — повтори тя, като се надяваше, че той не влага в него онова, от което се страхуваше.

— Роско знае, че той и неговата жена биха били… добре, не на място на вашата сватба — обясни свекърът й.

Тя погледна към съпруга си, който кимна величествено:

— Те щяха да са единствените не бели, Кендъл.

— Сигурен съм, че Роско е оценил поканата ти, въпреки че е разбрал, че е по-добре да не идва. Той знае до къде може да се простира, дори ако ти не знаеш. — Гиб я потупа приятелски по рамото и добави. — Но ще се научиш.

След толкова часа шофиране, Кендъл не можеше да стои изправена на краката си. Но преди дори да помисли за спане трябваше да свърши няколко неща, първото от които бе да намери креватче за Кевин за през нощта.

В килера откри стара детска кошарка, която някога бе използвана за родилно ложе на една лабрадорка. Препаратите за почистване бяха в бюфета, където баба й винаги ги държеше. Тя търка и ми кошарката, докато реши, че вече може да се използва за легло на Кевин.

— Има ли нещо за ядене?

Явно изтощен, той се бе облегнал тежко на патериците. Веднага след пристигането им тя му предложи да си легне, но той отказа. Вместо това, като копой я следеше навсякъде из къщата.

— Подлудяваш ме — отговори грубо тя и се обърна бързо. Той бе застанал толкова близо до нея, че почти се сблъскаха. — Ако не искаш да си легнеш, поне седни някъде и престани да ме следваш от стая в стая.

— За да изчезнеш през задната врата?

Тя въздъхна вбесена.

— Дори да имах това на ум — макар, че не е така — нямам сили да шофирам нито миля повече. Успокой се, съгласен?