Сандра Браун - Свидетелката

Той не се успокои напълно, но спря да я следи за известно време. В отговор на въпроса му тя каза:

— Ще видя какво мога да открия за ядене.

В килера нямаше много неща — кутия зелен фасул и буркан сладко от праскови.

— Не е точно мечтаната вечеря — продължи тя.

— Добре е — каза той. — В такова състояние каквото и да е, е по-добре от нищо.

— Утре ще купя провизии. До тогава и хладилникът ще се замрази.

Те си разделиха храната и изядоха всичко, дори плика снакс, който бе купила от автомата, когато я спряха тийнейджърите. Заради неговата намеса инцидентът щеше да се запомни, по-специално от момчето, което щеше да се събуди утре с контузени крака. Това я ядосваше.

От друга страна, беше приятно изненадана от мъжеството му. Очевидно склонността му да закриля беше дълбоко вкоренена и не е била унищожена от загубата на паметта. Тя се раздразни от намесата му, но вътрешно си призна, че бе доста вълнуващо.

Макар и ранен, той охотно я защити. Възхищаваше се на силната му воля и на енергичните му реакции.

Кендъл не беше от жените, които си падаха по мъжкарите. В действителност ги ненавиждаше. Затова се почувства почти засрамена от факта, че й е било приятно да бъде спасена от този човек, чиято физическа сила бе привлекателна колкото и вътрешното му самообладание.

— Не мога да си спомня ти добре ли готвеше? — попита той, като я измъкна от обезпокоителните мисли.

— Не много, но няма да гладуваме.

— Звучи, сякаш планираш да останем тук за известно време.

— Мисля да останем, докато ти възстановиш паметта си. Тук е тихо, спокойно, чудесно място за възстановяване.

— А работата ми?

Тя се изправи и бързо започна да прибира мръсните чинии. Занесе няколко до мивката, но когато се върна за другите, той я стресна, като пъхна ръката си в колана на джинсите й и я задържа. Кокал четата на ръката му притискаха силно стомаха й и тя откри, че това съвсем не й беше неприятно.

— Доходоносна ли беше работата ми?

— Разбира се.

— С какво се занимавах?

— Ако ти кажа, ще се изприщиш. Ти си от онзи тип личности, които се мислят за крайно необходими. Ще поискаш да се върнеш веднага на работа, което, разбира се, е немислимо. Повярвай ми, работата ти ще те чака, докато се възстановиш. Съобщила съм на всеки, който трябва да е уведомен. Те са напълно съгласни.

— Кога си ги уведомила? Телефонът тук е прекъснат.

Значи той бе проверил. Преди катастрофата умът му щракаше добре. Защо си бе въобразила, че амнезията ще промени начина му на мислене? Като се опитваше да не показва безпокойство, тя каза:

— Обадих се, докато беше в болницата.

— Тогава как никой не се обади по телефона, или не изпрати картичка? Струва ми се много странно. Невероятно, всъщност.

— Докторът ограничаваше посетителите. Той каза, че тъй като не можеш да си спомниш никого, ще се разстроиш, ако бъдеш нападнат от върволица чужди хора и че добронамерените приятели биха ти нанесли повече вреда, отколкото полза. А и ние не стояхме достатъчно дълго там, за да получиш поща.

Той продължаваше да я гледа с очевиден скептицизъм.

— За всичко са взети мерки. Давам ти дума — подчерта тя. — Твоята кариера не е изложена на опасност.

— Значи е кариера, не просто работа?

— Може да се каже и така.

— Подскажи ми малко. Доктор, адвокат, индиански главатар?

— Можеш ли да си спомниш онази детска песничка?

Кривата му усмивка изчезна.

— Предполагам, че я помня — промърмори той. — Как мога да си спомням детски стихчета и да не помня теб? — Погледът му се сведе надолу към гърдите й.

Изнервена от близостта му, Кендъл измъкна ръката му от колана на джинсите си.

— Чувам Кевин.

Плачът на бебето в другата стая стана добър повод да се измъкне и тя го използва. Тя трябваше да поддържа увереността му, че е негова жена, но без да минава определени граници.

След като нахрани Кевин, тя го окъпа, полюля го, за да го приспи на люлеещия се стол във всекидневната, като му пя песните, които баба й и беше пяла.

Той стоеше насреща й, на дивана, вдигнал на столче счупения си крак. Настолната лампа хвърляше дълбоки сенки под веждите му и скриваше очите, въпреки че Кендъл без да ги вижда, знаеше, че са насочени към нея — твърдо и изпитателно като очи на ястреб.

— Какво е семейството ми? — попита той внезапно.

— Майка ти е починала преди много години.

Той асимилира факта, след това каза:

— Предполагам, че не мога да скърбя за някой, когото не мога дори да си спомня. Имам ли братя и сестри?